Джефри Арчър - Опасно наследство

— Търся подарък за съпругата си.

Момичето се усмихна:

— Може би комбинезон? — предложи тя.

— Да — каза Адам, — точно комбинезон искам. Имате ли във вишнево? — Той се извърна и видя как полицаите бавно отминаха.

— Да, мисля, че има, но ще трябва да проверя в склада.

Дълго преди тя да донесе искания комбинезон, Адам беше стигнал следващата улица. Няколко минути нямаше изненади и когато му останаха само двеста метра, сърцето му биеше силно, сякаш искаше да изскочи от гърдите. На последния ъгъл се виждаше само един полицай, и то, изглежда, регулировчик, пък и Адам трябваше да върви с гръб към него. Най-сетне стигна зеления площад, отбелязан на картата като малка зелена точица. От другата страна на улицата забеляза националния флаг на Великобритания, закачен над една синя врата.

Навремето в Малайската джунгла сержантът често му казваше никога да не пробягва последните няколко крачки, особено ако е на открито. Той пресече платното и застана в края на малкия парк, само на петдесет метра от спасението. Един полицай патрулираше безцелно по улицата, но Адам предположи, че това е заради няколкото съседни консулства, и внимателно започна да го наблюдава. За две минути полицаят стигаше до края и после се обръщаше да продължи безгрижната си разходка. Адам се сви зад едно дърво в ъгъла на малкия парк и избра друго отсреща, само на няколко крачки от вратата на консулството, където можеше да се прикрие от идващия полицай.

Прецени, че ако върви с такава скорост, че да не привлича вниманието, ще измине последните тридесет метра за по-малко от десет секунди. Изчака полицаят да стигне крайната си точка.

Отново провери вратата на консулството и успокоен видя как едно момиче влиза, а после на улицата излезе човек с куфарче. Изглежда, че нямаше пазач, защото вратата остана полуотворена. Той погледна към еркерния прозорец на първия етаж и успя да види двама мъже да се взират нетърпеливо към парка, сякаш очакваха някой да дойде. Лорънс беше успял. Само след минути щеше да е в безопасност. Щом часовникът на катедралата удари единадесет, Адам вдигна яката на шлифера си и тръгна. На полицая му оставаха няколко крачки до последната точка, но все още вървеше в противоположната посока. Адам тръгна през улицата с отмерена стъпка. На средата, точно на трамвайните релси, трябваше да спре и да пропусне една кола. Полицаят се обърна и започна да се връща.

Няколко секунди Адам остана неподвижен насред широката улица, вгледан в дървото, което бе избрал за прикритие, в случай че полицаят се обърне, преди да е стигнал входа. После се отправи с уверена крачка към британското консулство. Внезапно пред него се изпречи висок мъж с атлетично телосложение и щръкнала руса коса.

Ако не бяха очите му, Адам никога нямаше да го познае.

Лондон, Даунинг Стрийт 10, 17 юни 1966

Сър Морис Иънгийлд си тръгна от министър-председателя, без да разбере защо се отдава такова голямо значение на притежаването на някаква икона.

Номер 10 остана зад него. Сър Морис бързо стигна до сградата на Външно министерство и след секунди слезе от асансьора на седмия етаж. Когато влезе в кабинета си, Теса, секретарката му, подреждаше някакви материали.

— Веднага съберете Четвърти отдел — нареди той на жената, която му служеше предано вече четиринадесет години. — Да дойде и капитан Буш.

Теса повдигна вежди, но сър Морис пропусна безмълвния й коментар, защото знаеше, че трудно ще се справи без сътрудничеството на американците. Сър Морис още веднъж обмисли инструкциите на министър-председателя. Нямаше нужда Харолд Уилсън да обяснява, че зачестилите трансатлантически телефонни разговори с Линдън Джонсън са зов за помощ.

Но какво общо имаше руската икона със светеца покровител на Англия?

Когато Романов тръгна към него, Адам отстъпи зад трамвайните релси и един засилен трамвай мина между тях. Трамваят отмина, но Адам вече не се виждаше. Романов изръмжа, че се бе хванал на аматьорски трик, затича се и след двадесетина метра скочи в трамвая за изненада на пътниците. Започна ред по ред да проверява лицата им.

Адам изчака, докато трамваят се отдалечи на още двадесет метра, и се появи иззад едно дърво от другата страна на пътя. Сигурен беше, че ще се добере до спасителната врата на консулството, преди убиецът на Хайди да се върне. Провери отсрещната страна на улицата и изпсува тихо. Патрулиращият полицай беше само на няколко крачки от консулството и неумолимо се отправяше към входа му. Адам погледна към отдалечаващия се трамвай и видя друг да идва насреща му. После с ужас видя как противникът му скача от единия на другия трамвай с пъргавината на първокласен гимнастик. Тъй като и полицаят беше само на няколко крачки от входа на консулството, Адам нямаше друг избор, освен да побегне, така че хукна по най-близката улица. След петдесетина метра погледна назад през рамо. Мъжът, когото знаеше само като Розенбаум, тъкмо се спускаше след него и изобщо не приличаше на безпомощен старик.