Джефри Арчър - Опасно наследство

— Бихте ли почакали момент, моля?

— Да — каза Адам и отново провери улицата в двете посоки. Само една необичайно подранила кола мина покрай него. Той остана абсолютно неподвижен в ъгъла на кабината.

Чуваше как правеха връзките. „Моля те, събуди се“ — мърдаха устните му. Накрая звъненето спря и Адам чу познатият глас да пита:

— Кой е? — Лорънс беше раздразнен, но напълно разсънен.

— Ще приемете ли разговор за ваша сметка от господин Джордж Громър в Женева?

— Джордж Громър? Лорд Громър, управителят на „Банк ъв Инг…“?! Да, приемам — каза Лорънс.

— Аз съм, приятелю — каза Адам.

— Слава богу. Къде си?

— Още съм в Женева, но не съм сигурен дали ще повярваш на всичко, което ще ти кажа. Докато чакахме да се качим на самолета за вкъщи, един мъж вмъкна Хайди в таксито и по-късно я уби, преди да мога да ги настигна. Бедата е, че швейцарската полиция смята мен за убиеца.

— Отпусни се, Адам. Знам за това. Даваха го по вечерните новини и полицията вече идва да ме разпитва. Изглежда, братът на Хайди те е идентифицирал.

— Какво искаш да кажеш с „идентифицирал“? Не съм го направил аз. Знае, че не бих могъл. Не бях аз, а един мъж на име Розенбаум, Лорънс.

— Розенбаум? Адам, кой е Розенбаум?

Адам се опита да говори по-спокойно:

— Хайди и аз дойдохме тази сутрин в Женева да приберем от една швейцарска банка подарък, който татко ми остави в завещанието си. Оказа се икона. После се върнахме на летището и този Розенбаум отвлече Хайди, като мислеше, че иконата е у нея. Това нямаше никакъв смисъл, защото проклетата икона струва само двадесет хиляди лири.

— Икона? — каза Лорънс.

— Да, една икона на „Свети Георги и змея“ — каза Адам. — Това не е важно, важното е, че…

— Слушай сега, и то внимателно — прекъсна го Лорънс, — защото няма да повтарям. Скрий се до сутринта и се предай в нашето консулство. Гледай да стигнеш сам, а аз ще уредя консулът да те очаква. Не пристигай преди единадесет, защото Лондон е с един час по-назад от Женева и ми е ценна всяка минута за уреждане на нещата и за добрата организация на персонала в консулството.

Адам откри, че се усмихва за първи път от дванадесет часа.

— Взе ли убиецът каквото търсеше? — попита Лорънс.

— Не, не взе иконата — каза Адам, — взе само шоколадовите бонбони за майка ми…

— Слава богу! И избягвай швейцарската полиция, защото са убедени, че ти си убил Хайди.

— Но… — започна Адам.

— Без обяснения. Просто бъди в единадесет в консулството. А сега по-добре затвори — каза Лорънс. — Единадесет, не закъснявай!

— Добре — каза Адам. — И… — Но телефонът само бръмчеше продължително.

Слава богу, че го имаше Лорънс — едновремешния Лорънс, който не задаваше въпроси, защото вече знаеше отговорите. Господи, в какво се беше замесил?

Адам пак провери улицата. Все още не се виждаше никой. Той бързо и крадешком измина двестате метра до хотела. Входната врата беше пак отключена, портиерът спеше, телевизионният екран още бръмчеше слабо, сребристата точка си беше на мястото.

В четири и пет Адам беше в леглото си. Но не заспа. Розенбаум, Хайди, таксиметровият шофьор, руският джентълмен в „Сотби“. Толкова много парчета от мозайката, но никое не идваше на мястото си.

Но най-много от всичко го тревожеше разговорът с Лорънс — едновремешният Лорънс?

Двамата полицаи пристигнаха в хотел „Монарх“ в седем и двадесет сутринта. Бяха уморени, недоволни и гладни. От полунощ насам бяха посетили четиридесет и три хотела в западната част на града, но никъде нямаха успех. Бяха проверили над хиляда регистрационни карти и събудили седем невинни англичани, които изобщо не отговаряха на описанието на Адам Скот.

В осем дежурството им свършваше и можеха да си отидат вкъщи при жените и закуските, но трябваше да проверят още три хотела преди десет часа. Щом ги видя да влизат във фоайето, собственичката излезе от вътрешния офис и се заклатушка възможно най-бързо към тях. Тя ненавиждаше полицията и беше склонна да вярва на всеки, който й кажеше, че тези швейцарски свине са по-лоши и от немските. Миналата година два пъти я бяха глобили и веднъж дори я заплашиха със затвор за това, че е пропуснала да регистрира всеки гост на хотела. Знаеше, че ако я хванат още веднъж, ще й вземат разрешителното, а с това и прехраната. Тя започна бавно да си припомня кой се беше настанил предната вечер. Осем души се бяха регистрирали, но само двама платиха в брой — един англичанин, който едва си отваряше устата, господин Пембъртън, поне така се записа в картата, и Морис, който винаги се появяваше с различно момиче, когато идваше в Женева. Тя беше унищожила картите и на двамата и беше прибрала парите в джоба си. Морис и момичето си тръгнаха към седем и тя беше оправила вече леглото им, но англичанинът все още спеше в стаята си.