Джефри Арчър - Опасно наследство

Адам дръпна задната врата и се втренчи в неподвижното красиво момиче.

— Добре ли си, добре ли си? — завика той, разбрал неочаквано колкото много означава то за него.

Хайди не помръдна и не отговори. Адам обгърна раменете й, вгледа се в очите й, но не получи отговор. Загали я по косата и главата и неочаквано се отпусна на рамото му, сякаш Хайди беше парцалена кукла.

Струйка кръв бликна от ъгъла на устните й. Адам изстена и се разтрепери, призля му. Погледна към шофьора на таксито. Ръцете му висяха отстрани, тялото му се беше отпуснало тежко върху кормилото без никакви признаци на живот.

Не искаше да приеме, че са мъртви. Все още държеше Хайди. Погледна към хълма. Старецът беше вече почти на билото.

Защо все още го мислеше за стар? Очевидно изобщо не беше стар, а млад и много силен. Изведнъж страхът на Адам премина в гняв. Решението дойде само за миг. Той пусна Хайди и хукна нагоре след убиеца. Двама-трима минувачи вече се бяха събрали до бордюра и зяпаха и него, и двете коли. Трябваше да стигне бягащия убиец. Адам затича, но шлиферът му пречеше и когато стигна върха на хълма, убиецът беше поне на сто метра пред него и тъкмо стъпваше на тротоара на някаква голяма улица. Адам се засили по надолнището, но видя как убиецът скочи в минаващия трамвай. Беше твърде далеч, за да го огледа добре, и само се взря в отдалечаващия се трамвай.

Убиецът стоеше на стъпалото на трамвая и гледаше назад към Адам. После вдигна предизвикателно найлоновата торбичка, фигурата му вече не беше изгърбена и немощна и въпреки разстоянието Адам усети триумфа в позата му. Той спря за миг по средата на улицата и безпомощно загледа как трамваят изчезва от погледа му.

Опита да се съсредоточи. Осъзна, че е малко вероятно да хване такси в този час пик. Чу зад себе си сирените на линейки, които сигурно се отправяха към мястото на злополуката. „Злополука! — каза си Адам. — Скоро ще открият, че е убийство.“ Започна да прехвърля в паметта си безумието на последния половин час. Нищо нямаше смисъл. Сигурно щеше да излезе, че всичко е просто грешка… Адам докосна шлифера си, докосна пакета с Царската икона. Убиецът нямаше да си създава всички тия неприятности само заради двадесет хиляди лири — да убие двама невинни, изпречили се на пътя му — защо, защо, защо беше толкова важна иконата? Какво беше казал експертът от „Сотби“? — „Един руски джентълмен разпитва за предмета.“ Адам се обърка. Ако това беше Розенбаум и ако бе убил заради иконата, значи е получил само кутия швейцарски ликьорени бонбони.

Адам чу свирката зад себе си и изпита облекчение, че полицията вече е дошла. Но щом се обърна, видя двама полицаи с извадени пистолети — сочеха него.

Той инстинктивно побягна. След няколко крачки хвърли поглед през рамо и видя, че го преследват вече няколко души. Затича по-бързо и въпреки че беше с шлифера, едва ли някой от швейцарската полиция би издържал на темпото му повече от четвърт миля. Зави в първата срещната пряка и увеличи скоростта. Улицата беше тясна — дори два велосипеда не можеха да се разминат, и го изведе на еднопосочна улица, задръстена от коли. Той бързо се запровира между едва пъплещите транспортни средства. Тичаше срещу движението.

За няколко минути беше успял да се отърве от преследващите го полицаи, но продължи да тича и да сменя посоката, докато почувства, че е изминал почти две мили. Накрая зави в една тиха улица и като я измина наполовина, забеляза неонова табела: Хотел „Монарх“. Нямаше вид на нещо повече от пансион и сигурно не отговаряше на изискванията за хотел. Адам спря, за да си поеме дъх. След две-три минути дишането му се нормализира и той се запъти право към хотела.

Той стоеше гол пред хотелското огледало и се взираше в образа на Емануел Розенбаум. Не хареса видяното. Първо махна изкуствените челюсти и затрака със зъби: бяха го предупредили, че венците ще го болят в продължение на дни. После усърдно започна да маха пласт по пласт огромния си нос, като се възхищаваше на умението и артистичността, с която е създадена такава уродливост. Беше им казал, че ще бие на очи. Експертите отговориха, че по този начин никой няма да запомни нищо друго.

Махна и последния слой и отдолу се показа неговият аристократичен нос — изглеждаше смешен в средата на такова лице. После се залови с набразденото чело, което дори се мърдаше, докато се мръщеше. С изчезването на всяка бръчка се връщаха и годините. Дойде ред на увисналите червени бузи и накрая на увисналата двойна гуша. Швейцарските банкери биха се изненадали да видят колко бързо изчезнаха неизличимите числа на ръката му, като ги изтри енергично с пемза. Още веднъж се разгледа в огледалото. Късата посивяла коса скоро щеше да израсне. Когато отрязаха косата му и намазаха цялата му глава с гъстата, прилична на кал смес, той разбра как се чувства ирландец, намазан с катран и овалян в пера. Малко по-късно стоеше под топлия душ и масажираше здраво с пръсти корените на косата си. Черна лепкава вода струеше по лицето и тялото му и накрая изтичаше в канала. След половин бутилка шампоан косата му възвърна нормалния си цвят, но той знаеше, че ще мине доста време, преди да престане да изглежда като сержант от Американския военноморски флот.