Джефри Арчър - Опасно наследство

— Налага се да проверим регистрационните карти за снощи, мадам.

— Разбира се, мосю — отговори тя с топла усмивка и събра останалите шест карти: двама французи, един италианец, двама сънародници от Цюрих и един от Базел.

— Отсядал ли е снощи англичанин?

— Не — каза твърдо съдържателката. — Не съм имала англичанин — добави тя услужливо — поне от един месец. Искате ли да видите картите от последната седмица?

— Няма да е необходимо — каза полицаят.

Съдържателката въздъхна с облекчение.

— Трябва да проверим свободните стаи. Виждам, че по документи имате дванадесет — продължи полицаят, — така че шест трябва да са празни.

— Никого няма в тях — каза съдържателката. — Вече ги проверих сутринта.

— Трябва да видим лично — настоя другият полицай.

Съдържателката взе резервните ключове, заклатушка се към стълбите и започна да ги изкачва, като че бяха билото на Еверест. Отвори пета, седма, девета, десета и единадесета стая. Спалнята на Морис беше оправена минута след като той напусна, но възрастната жена знаеше, че ще загуби разрешителното си в момента, когато влязат в дванадесета. Едва се сдържа да не почука на вратата, преди да превърти ключа. Двамата полицаи влязоха напред, а тя остана в коридора в случай на някакви неприятности. Не за първи път през този ден проклинаше добросъвестността на швейцарската полиция.

— Благодаря, мадам — каза първият полицай, когато излезе в коридора. — Извинете за безпокойството.

Двамата полицаи отметнаха хотела в списъка си и съдържателката влезе озадачена в стая номер дванадесет. Леглото не беше бутвано, сякаш че никой не бе спал в него; нямаше признаци някой да е прекарал нощта тук. Тя призова уморената си памет. Не беше пила много предната вечер. Докосна петдесетте франка в джоба си, сякаш да се увери в спомените си, и промърмори:

— Къде ли се е дянал?

Адам вече цял час се свиваше зад един изоставен вагон в товарната разпределителна гара, само на неколкостотин метра от хотела. Можеше свободно да наблюдава и в двете посоки. Виждаше как тръгналите на работа швейцарци се трупат за всеки влак. Към осем и двадесет реши, че навалицата е най-голяма. Провери дали иконата е на мястото си и напусна убежището си, за да се присъедини към тълпата пътуващи за работа. Спря на будката да си купи вестник. Единственият английски вестник, който се продаваше по това време сутринта, беше „Хералд Трибюн“. Лондонските вестници пристигаха с първия самолет, но Адам беше видял как „Хералд Трибюн“ пристига с влака от Париж. Преди отново да се влее в забързаната тълпа, той купи още две неща от вестникарската будка: карта на Женева и един голям шоколад „Нестле“.

Все още имаше много време, преди да се представи в консулството. Той погледна картата и се увери, че вече може да види сградата, която беше набелязал за следващо убежище. Тръгна към нея, като се стараеше винаги да е сред повече хора. Стигна до площада и продължи под навеса на един магазин, като избра най-дългия път. Вървеше близо до стената и избягваше откритите пространства. Отне му доста време, но преценката му беше безпогрешна. Стигна входа точно когато стотици богомолци излизаха от сутрешната служба.

Влезе вътре и се почувства в безопасност. „Нотр Дам“ беше главната католическа църква в града. Адам бързо се ориентира. Отправи се по страничната пътека към параклиса на Дева Мария, пусна няколко монети в една кутия за помощи, запали свещ и я сложи на свободната стойка под статуята на Божията майка. Падна на колене, но не затвори очи. Отдавна не беше праведен католик — не вярваше в Бога, освен когато беше болен, уплашен или пък летеше със самолет. След двадесетина минути със съжаление забеляза, че в катедралата са останали само шепа хора. Няколко възрастни дами в черно бяха седнали отпред на пейките, прехвърляха молитвените си броеници и монотонно пееха: „Ave Maria, gratia plena, Domine teum, Benedicta…“. Няколко туристи извиваха вратове нагоре и се възхищаваха на прекрасния купол.

Адам се надигна бавно, но очите му шареха навсякъде. Изпъна крака и тръгна към една изповедалня, закрита отчасти зад някаква колона. Малък знак на дървената стена показваше, че изповедалнята не се използва. Адам се вмъкна вътре, седна и дръпна завесата.

Първо извади от джоба на шлифера си „Хералд Трибюн“, а после шоколада. Разкъса сребристия станиол и отхапа лакомо. Започна да търси статията. Само една-две от новините на първа страница се отнасяха за Англия — повечето от статиите бяха посветени на събитията в Америка.