Джон Нанс - Полет 6

Имаше и кратко описание на версията на „Меридиън“ за смъртта на Дафни Логан. Трябва да вземе решение, осъзна Джеймс.

Той замря за момент. Сигурността на пътниците срещу стойността на един билет първа класа и една лекарска диплома? Джеймс кимна на полицая.

— Грешката е моя, Алф. Извинявай, че те извиках.

— Значи фалшива тревога?

— Точно така.

Далеч от погледите им в края на ръкава д-р Брайън Логан си пое дълбоко въздух, преди да се насили да влезе в самолета.

Джени осъзна, че Джуди Джаксън съзнателно я отбягва от момента, в който влезе в просторния 747–400 и се представи на двете стюардеси на вратата, Синди Симънс и Ел Шантрийз. Видя как Джуди се обръща и излиза от помещението.

„Не можеш да се промениш, а, Джуди?“ — помисли си тя, донякъде развеселена.

— Според вас къде ще съм ви от най-голяма помощ, момичета? — попита тя.

Синди и Ел едновременно посочиха с палец зад гърба си към дъното на самолета.

— Синхронно насочване. Браво — пошегува се тя и двете жени се засмяха.

Ел пристъпи встрани, за да продължи да посреща пътниците, а Синди се наведе към нея.

— Днес сме с една по-малко, а Джуди е стъпила на бойната пътека, както обикновено.

Джени кимна към първа класа.

— Само да си оставя нещата и отивам отзад.

Тя измина няколко метра по пътеката и се обърна, като измери Синди с погледа на ветеран. Стройната брюнетка се върна при Ел, която беше повече от 30 сантиметра по-висока от нея, и двете продължиха да поздравяват пътниците.

„Добро отношение, и двете изглеждат елегантни и са настроени приятелски. Защо не бяха с мен от Чикаго?“ — помисли си тя. Все още й предстоеше задачата да напише доклади за повечето от предишните си подчинени.

Джени отново провери билета си, за да се убеди, че е на място 3-А; 3-В засега беше свободно и тя се надяваше да си остане така. Щеше да й е по-лесно да се отпусне, ако не се съобразява със съсед.

Шестте места на третия ред в първа класа бяха наредени по двойки — две отляво, две отдясно и две в средата, като всяка седалка беше сравнително просторна и оборудвана със собствен видеоекран. Имаше достатъчно място за краката.

В 3-F вече седеше някакъв бизнесмен в скъп костюм, който измъкваше папка от куфарчето си.

До задния вход на първа класа настъпи раздвижване и Джени вдигна поглед към влизащия мъж, който държеше кожено куфарче в едната си ръка и билет в другата. Той се огледа объркано, като търсеше мястото си. Докато се съсредоточаваше върху простата задача да напъха чантата под седалката си, нещо във вида й привлече вниманието му. Джени за момент се притесни, когато осъзна, че нарочно се бави, за да го огледа. Тъмнокос, в края на трийсетте… не, в началото на четирийсетте… трудно е да се каже, заключи тя, но красив, елегантен и добре облечен. Изражението му беше сурово, почти гневно всъщност, но някак не изглеждаше обичайно за него.

Той внимателно остави куфарчето в скута си, после размисли и го бутна под седалката отпред. В крайна сметка то се озова върху коленете му. Усети погледа й и се обърна, а тя се усмихна.

В отговор получи бледо подобие на усмивка. Този човек очевидно беше разтревожен от нещо. Джени пое към задната част на самолета, като спря само за миг в кухненското помещение на първа класа, за да провери компютърната разпечатка.

„3-А, аз… 3-D, д-р Брайън Логан. Аха! Доктор. Интересно.“

Тя пое назад по все още пълните с хора пътеки, като спираше да се усмихне на пътниците един по един и да помогне с неизбежната задача по поставянето на големи чанти на високи места. Но продължаваше да мисли за доктора в първа класа. Дали пък тук не се крие някаква тайна, която трябва да научи?

В пилотската кабина горе Гарт Абът седеше в дясната седалка пред ултрамодерното табло на боинга и наблюдаваше терминала на „Хийтроу“, който бавно се отдалечаваше зад предното стъкло. Невидимият влекач на четири етажа под него равномерно избутваше натоварения 747 назад и настрани, за да направи място за друг „Боинг 777“ на „Меридиън“, който беше пристигнал по-рано.

Гарт осъзна, че непрекъснато мисли за Каръл и второто си обаждане долу от рампата, докато извършваше наземен оглед на самолета. Опитваше се да анализира тревогата си, но не успяваше.

Беше събудил жена си и беше чул приятното, доскоро любимо хриптене в сънливия й глас, което винаги го възбуждаше:

— Мила, какво имаше предвид по-рано, когато казах, че ще се видим, като се върна, с онова „може би“?

— Хм? Какво?