Джон Нанс - Полет 6

Старшата стюардеса Джуди Джаксън пристъпи напред в коридора за качване за да позвъни, но спря за момент. Някой беше наредил в началото на ръкава да се поставят огледала, очевидно като застраховка срещу опасността пристигащите пътници да бъдат посрещнати от неизрядна стюардеса и да останат с лошо впечатление за британските служители. Добра идея, реши Джуди. На всяка жена се случваше да изглежда отвратително понякога, а дори и мъжете можеха да имат страшен вид с коса, разрошена от турбините на самолета, и със зачервени очи.

Тя проучи отражението си и остана доволна от гледката: леко бухнала тъмноруса коса до раменете и съвсем малко бръчки на приятно почернялото четирийсетгодишно лице. Очната й линия беше съвсем на място, а по зъбите й нямаше следи от червило — най-големият й кошмар. Изправи гръб в усилие да достигне 172-та сантиметра, на които толкова държеше.

„И за какво?“

Мисълта я прониза неочаквано. През последните няколко години връзки с мъже просто нямаше и в някои сутрини — когато нямаше нужда да се гласи заради авиокомпанията — кошмарният вид я устройваше напълно. Защо да се тормози в крайна сметка? Мъжете, изглежда, вече не я намираха за интересна, независимо от старанията да поддържа фигурата си.

Джуди се наведе и погледна през малкото прозорче на ръкава към терминала. Пътниците се тълпяха в чакалнята, нетърпеливи да бъдат натъпкани в алуминиевата тръба на боинга. Тя хвърли поглед към часовника си и реши, че могат да почакат още минута. После отново притисна лице към прозорчето и се опита да зърне мъжа, когото беше видяла преди половин час.

Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, и точно това беше проблемът: той неприятно наподобяваше починалия й баща, дотолкова, че я полазваха ледени тръпки. Не че искаше отново да види лицето му, но то постоянно изскачаше навсякъде по света и нарушаваше спокойствието й по начин, който така и не можеше да си обясни. Сякаш я наблюдаваше. Сякаш не беше свършил с мъченията.

„Ето го! — помисли си. — Този отляво… Не, не е той.“

Отбеляза си наум да мине по пътеките след излитането и да потърси мъжа. Беше странна мания и тя го знаеше, защото беше докарала трима психотерапевти почти до припадък, докато им я обясняваше. Беше й писнало да отговаря на единствения им въпрос, зададен по разнообразни, еднакво лишени от въображение начини: „Защо се страхувате от подобни лица?“.

„Ако знаех това — бе изкрещяла на единия, закръглен мъж с островърха брадичка, — нямаше да ходя на психоаналитик! Нали?“

Преди няколко години се беше случило нещо, което беше поставило още един прът в колелата на брака й. Едно мъжко лице в тълпата я беше разтърсило до такава степен, че беше оставила съпруга си в чакалнята почти цял час, докато останалите пътници се качваха в самолета. Беше се върнала в последния възможен момент, след като беше преследвала двойника чак до един паркинг, но вредата вече беше нанесена. Съпругът й, който скоро щеше да бъде бивш, не й беше проговорил с дни и почивката им се бе провалила.

Но когато и да се появеше подобно лице, то привличаше вниманието й. Тя трябваше да се изправи срещу него и да прогони призрака лично.

— Просто се опитвате да се уверите, че все още е мъртъв — беше заключил един от психоаналитиците, доста самодоволно.

— И от мен се очаква да ви платя за това тъпо обяснение? — беше отсякла тя в отговор.

Джуди се върна към настоящето, докато наблюдаваше една от служителките да се доближава до прозореца на чакалнята на „Хийтроу“ и да притиска нос в стъклото, чудейки се какво става на самолета.

„Май достатъчно си поиграх с тях“ — реши тя и протегна ръка към телефона.

— Добре, тук е мама квачка. Отваряйте вратите за говедата.

Джими Робъртс потисна още една огромна прозявка и се усмихна на жена си. Бренда вдигна чантата си и се приготви да се нареди на дългата опашка.

— На кой ред бяхме, скъпи? — попита тя.

— На двайсети — отвърна той, като отново провери един от билетите.

Осъзна, че са застанали до един от най-шумните недоволни пътници от чикагския полет. Целият самолет беше пълен с ядосани хора и Джими се притесни, когато видя, че толкова много от тях се качват отново.

— Виждаш ли онзи с компютъра отдясно? — прошепна Бренда.

— Аха.

— Преди го чух как много възпитано помоли човека пред него да не накланя седалката и онзи толкова се ядоса, че напук я блъсна възможно най-силно назад. Помислих, че ще се сбият.

Джими поклати глава.