Джон Нанс - Полет 6

Джеймс слезе по стълбите и видя една стюардеса, която тъкмо се насочваше към него. Дребната й фигура с правилни пропорции му беше позната.

— Джени! Как си, момичето ми?

Джени Бретсън го прегърна за секунда, после се усмихна уморено.

— Изтощена, Джеймс — въздъхна тя. — Но се радвам да те видя.

— За какво те търсеха от централата? — попита той, макар че вече подозираше какъв ще е отговорът.

Беше предал съобщението по радиостанцията, след като от Денвър бяха наредили тя да се свърже незабавно с тях.

— Нали не са успели да те убедят да продължиш до Кейптаун? — попита Джеймс.

Тя поклати глава и успя да се засмее:

— Все едно вече не знаеш, Юда.

— Джени! — възрази той, като се опита да прозвучи обидено. — Идеята не беше моя. Просто съобщих, че другото момиче е болно.

— Ами да, обичайната история — отвърна Джени и захленчи жално. — Молим те, Джени! Молим те! Ако не отидеш, ще нарушим правилата, ще трябва да отменим полета, да застреляме шефа на лондонското бюро, да уволним целия екипаж и да се откажем от полетите си до Лондон!

— Ужас — засмя се той.

— О, много ги бива в това, Джеймс! Заслужават поне „Златен глобус“ за актьорско майсторство. — Тя отново промени гласа си. — Джени, обещаваме ти, че всичко, което трябва да направиш, е да се върнеш на самолета и да отдадеш тялото си на каузата. Ще имаш място в първа класа. Можеш да спиш! Ние ще спазим правилата, а ти ще спечелиш повече пари.

— Коя е старшата стюардеса за този полет? — попита Джеймс.

Тя отново въздъхна, този път още по-уморено, и прокара ръка през кестенявата си коса.

— Любимата ми проклета лицемерка. Джуди Джаксън.

— Небеса! След всичките ти лични проблеми с нея?

— Ами това е стара история, но тя така и не ми прости, че я изгоних от работа.

— Докато беше шефка на стюардесите в Денвър ли?

— Временна шефка, ако трябва да сме точни. След този пост трябваше да се насоча към въоръжени грабежи на старици и изнасилване на деца, за да си възвърна част от самоуважението.

— Винаги се изненадвам, когато Джуди се появи. Все си мисля, че компанията ще я уволни. Никога не съм срещал по-злобна жена.

Джени сложи ръце на кръста си и наклони глава.

— И защо да я уволняват, Джеймс? Вие не казвате на Денвър как работи всъщност, така че тя продължава да къса нервите на стюардесите, да гони пътниците и да върти номера на пилотите, при това с нарастващи темпове.

— Бива я в това.

— Извинявам се. Не трябва да говоря така. Не подхожда на една дама.

— Но си напълно права за Джаксън.

— Е, както и да е… благодаря за разбирането, приятелю. — Джени го потупа по ръката. — Ако оцелея след два полета с лейди Джаксън и килията й за мъчения, ще се видим вдругиден.

Джени го подмина и пое към изхода, а Джеймс я проследи с лека тревога. Когато се запознаха, тя беше на двайсет и шест, убийствено красива и пълна с енергия, а дребната й фигура беше със съвършени пропорции. Но под тази външност се криеше умна и способна жена. Джени винаги беше притежавала елегантност, която я правеше сексапилна и желана — и това бе довело до кратък роман между тях преди много години. Шестмесечното удоволствие бе помрачавано единствено от невротичните му опасения, че двуметровото му тяло ще я повреди по някакъв начин. Изглеждаше крехка, макар че изобщо не беше така.

И все пак работата й се отразяваше прекалено много, помисли си той. Вече виждаше как непрекъснатото напрежение се показва на лицето й, около ъгълчетата на широко разположените й очи и в леко прегърбените й рамене, докато се готвеше да направи още една огромна услуга на колеги, които със сигурност вече бяха забравили за жеста й.

Никой друг не би забелязал умората, помисли той. Мъжките глави все още се обръщаха след нея. Но той виждаше пораженията.

Летище „Хийтроу“, Лондон

9:25 ч

Температурата беше достигнала 22 градуса още в осем сутринта и вещаеше още един горещ летен ден за Обединеното кралство във века на глобалното затопляне.

Трима служители на „Меридиън“ — британски граждани, които все повече се тревожеха от упадъка на американския си работодател — заеха местата си на гишетата на изхода на летището и започнаха да подготвят купчините хартия и безкрайните колони компютърни данни, необходими за напълването на пътнически самолет с 365 места с човешкия му товар, от който идваха приходите. Полетът на „Меридиън“ до Кейптаун се предлагаше три пъти в седмицата, но рядко бе толкова пълен, колкото тази сутрин. Двеста и осемнайсет души щяха да се присъединят към първоначалните сто и шест от Чикаго в неприятно сгорещения салон за заминаващи и много от тях наблюдаваха вратата към коридора така, сякаш качването на борда трябваше да започне със стартов изстрел.