Джон Нанс - Полет 6

Мартин Нгуме остави слушалката на телефона и постоя мълчаливо минута-две. Опитваше се да вдигне завесата на отчаянието, която обгръщаше съзнанието му. Още веднъж беше помолил собственика на малкия магазин в Совето да вземе лост, да измине триста метра надолу по улицата и да разбие катинара на майчината му къща.

„Моля те, Джо, моля те провери дали не е вътре, да не й е зле, или не може да се движи.“

Най-сетне Джо беше обещал. Но нямаше да има възможност да му се обади отново чак до Кейптаун. Сателитните телефони в самолета бяха прекалено скъпи. Мартин се изправи и вдигна малкия куфар, с който се беше качил от Чикаго. Искаше му се Лондон да не беше последната спирка за американката Клеър, която беше толкова мила. С нея се чувстваше добре дори когато тревогата заплашваше да го задуши.

— И какво ще правя, ако… ако майка ми е мъртва? — беше я попитал Мартин през нощта някъде над Атлантическия океан.

— Ще оцелееш — бе отвърнала Клеър. — Ще оцелееш, точно както всички го правим, когато родителите ни починат.

Тя го беше потупала по ръката и той оценяваше съчувствието й, но никога нямаше да можеше да обясни нито на нея, нито на някой друг какво означаваше всеки един ден в Съединените щати не само за него, но и за майка му. Беше й писал всеки ден с големи печатни букви, защото тя не бе никак добре с очите, и беше изпращал писмата веднъж седмично. Преди няколко месеца тя му беше отговорила, за да му каже, че за пръв път в живота си се чувства свободна в мизерията на Совето.

„Живея заедно с теб благодарение на думите ти, синко. Виждам, чувствам и научавам тези неща, сякаш и аз съм студентка.“

Писмото го беше развълнувало до сълзи и той мечтаеше за деня в не толкова далечното бъдеще, когато щеше да я доведе в Америка и лично да й покаже този нов свят. Беше казал същото на една репортерка, която беше дошла в университета, за да напише статия за чуждестранните студенти, и във вестника бяха публикували снимката на майка му. Винаги я носеше със себе си.

Мартин се усмихна на спомена. Беше й изпратил няколко броя, но не знаеше дали ги е видяла. Той се върна в салона и седна срещу една млада майка и двете й деца.

Карън Дейвидсън беше напълно изтощена, но тъй като й оставаха повече от десет часа полет, не можеше да си позволи да мисли за това. Невръстната й дъщеря най-сетне беше заспала отново, както и Били, който най-накрая се беше изтощил. Тя се взря в красивия чернокож младеж и се запита защо ли гледа толкова уплашено. Наоколо беше пълно с всякакви човешки драми, но в него имаше особена тъга и тайнственост.

Две от служителките минаха покрай нея, после едната се върна и приклекна до мястото й.

— Добре ли сте с децата?

Карън се поколеба дали да не я попита за коя авиокомпания работи, но се спря навреме. Служителката очевидно беше мила, очевидно англичанка и очевидно нямаше нищо общо със злобните, безсърдечни хора от „Меридиън“, с които се беше срещнала досега.

— Благодаря, добре сме.

— Чудесно. Скоро ще започнем да се качваме. — Тя се отдалечи с усмивка.

— Мартин Нгуме, ако обичате, елате на гишето — каза друга служителка по радиоуредбата. — Ако господин Нгуме е в чакалнята, моля да се яви на гишето.

Мартин скочи като ужилен, а сърцето му заби учестено. Дали не бяха научили нещо ново за майка му?

— Аз съм Мартин Нгуме — прошепна тихо.

— А, страхотно. Имаме добра новина за вас, мистър Нгуме.

— Каква?

— Прехвърляме ви в първа класа за цялата отсечка до Кейптаун.

Мартин се опита да се усмихне въпреки объркването си.

— Благодаря ви, но това не е нужно.

— Почакайте. — Служителката вдигна един лист, току-що излязъл от принтера. — Познавате ли жена на име Клеър Лангстън?

Усмивката му беше незабавна и явно заразителна, защото служителката също се усмихна широко в очакване на отговора.

— О, да. Клеър. Пътувахме заедно от Чикаго. Беше много мила.

— Е, мистър Нгуме — каза служителката, като взе дясната му ръка и внимателно положи новия златист плик за билета в нея, — явно е много мила жена. Мис Лангстън преди малко ви купи билет за първа класа до Кейптаун.

След като чистачите приключеха с работата си в салона на „Боинг 747“, а стюардесите подготвеха кухненските помещения, оставаше единствено обаждането на старшата стюардеса. Беше едно от малките, но донякъде традиционни правила на „Меридиън“. Единствено тя можеше да пусне лавината от пътници на борда, независимо от желанието на служителите на летището да освободят чакалнята колкото се може по-скоро.