Джон Нанс - Полет 6

— Вече цял месец търсиш начин как да се противопоставиш на всяко решение, което взема. Даваш всичко от себе си, за да докажеш какъв авторитет си по международните полети. Предполага се да ме поддържаш, а не да си играем на „Хванах ли те?“.

Гарт поклати глава.

— Господи, човече, аз те подкрепям. Не се обаждам на компанията всеки път, когато не съм съгласен с теб. Казвам ти го лично. Винаги ти вземаш окончателното решение.

— Точно така — отсече Фил, обърна се към таблото и се захвана с висотомера.

Тишината продължи мъчително дълго. Гарт Абът пръв наруши патовото положение.

— Е… какво искаш да направя, командире? Да седя тук като сърна в светлината на фаровете и да кимам, когато ми кажеш?

— Така би било по-добре — отсече Фил.

— А какво ще кажеш за дребната подробност, че „Меридиън Еърлайнс“ изискват от вторите пилоти да защитават мнението си, когато великият командир наистина трябва да чуе нещо?

— Просто смени този тон.

Гарт Абът отново замълча за няколко секунди. Колебаеше се между желанието да се разкрещи и факта, че трябваше да летят заедно още няколко седмици. Накрая въздъхна шумно и поклати глава.

— Знаеш ли какво, Фил? Предполагам, че не ме разбираш правилно. Не се опитвам да те критикувам, само си върша работата.

— Тогава млъкни и си я върши.

Гарт почувства как главата му се замайва от усилието да удържи пороя от епитети, с който искаше да залее Фил Найт, стисна челюсти и кимна.

„Този полет — помисли си — ще бъде истинско мъчение.“

Централен Лондон

9:40 ч

Сенатор Шарън Дъглас застана до бюрото в хотелския си апартамент и набра номера на административния си помощник във Вашингтон. Бил Пъркинс отговори веднага.

— Бил, съжалявам, че те събуждам в този час, но ми трябва запис от заседанията на сенатската комисия, която изслушва свидетели по проблемите за напрежението в самолетите. Изпрати ми го по електронната поща веднага щом пристигнеш в офиса. Ще насрочим собствено заседание.

В слушалката последва очакваният период от ръмжене и покашлялия, докато Пъркинс се събуди.

— Шарън, нали се съгласихме, че това е фалшива тревога…

— Не бях права, окей? Приятелите ни от другата страна в Сената в този случай не грешат. Няма да повярваш през какво минах току-що, докато пристигна.

— Какво, кофти ли беше полетът?

— Никакво обслужване, никакво възпитание, липса на ред, липса на обучен персонал, невероятно претъпкване, плюс онова, което една моя нова приятелка нарече „синдром на плъховете“. Бил, може и да сме се справили с терористичната заплаха, но ако не излеем малко студена вода върху системата, тя съвсем скоро ще избухне отвътре.

Летище „Хийтроу“, Лондон

9:40 ч

Мартин Нгуме беше влязъл в първа класа с широко отворените очи и страхопочитанието на средновековен гражданин, пристъпващ в катедрала. След като беше прекарал повече от дванайсет часа в миниатюрната машина за мъчения в икономическа класа, седалките в първа му изглеждаха като тапицирани с кожа тронове. И всички оборудвани с електронните играчки, в които се беше влюбил, откакто беше пристигнал в Америка.

Ел Шантрийз, високата и стряскащо руса стюардеса, забеляза колебанието му, докато го поздравяваше на вратата, и посочи наляво към носа.

— Добре дошли на борда, господин Нгуме. Вие сте в 2-А.

— Моля?

— Завийте наляво и продължете нагоре през завесите.

Мартин се усмихна и пое напред. Все още не можеше да повярва, че американката беше проявила такава щедрост. Вълнуваше се от мисълта, че ще прекара остатъка от пътуването в такъв лукс. Настани се предпазливо на седалката, вдъхна дълбоко аромата на кожа, прокара ръце по меките облегалки и внимателно разтвори малкия екран, четейки инструкцията отстрани.

— Искате ли нещо за пиене, преди да потеглим, сър? — попита друга стюардеса, която внезапно се беше появила до мястото му.

Той се огледа за обичайната метална количка с напитките, но не я видя, и се зачуди къде ли я беше оставила.

— Бих… искал портокалов сок, моля.

— Разбира се — каза тя и изчезна в кухнята, за да му го донесе.

„Като в ресторант значи — помисли си той. — Мама би се зарадвала да види всичко това.“

За момент истинската причина за пътуването беше избледняла от съзнанието му. После смазващата тревога се завърна, но той все пак успя да си припомни любимия й съвет: „Онзи, който проваля удоволствието си от едно чудесно преживяване, защото се притеснява за неща извън своя контрол, пропилява един дар“.