Джон Нанс - Полет 6

„Какъв кретен!“ — помисли си Гарт, докато вдигаше вътрешния телефон и инструктираше една от стюардесите, после нагласи слушалките си, за да чуе съобщението по уредбата.

Гласът на стюардесата прозвуча след половин минута.

Дами и господа, тук е старшата стюардеса. Командирът ме помоли да ви уведомя, че ще имаме малко закъснение тук на пистата, преди да излетим.

В нишата до предния вход Джуди Джаксън остави микрофона за момент, за да помисли, после се усмихна и отново го вдигна към устата си.

Помолиха ме да не ви казвам, но аз все пак ще го направя. Самолетът на английската кралица тъкмо идва насам, и точно както правят за самолета на американския президент, когато кралица Елизабет пристига, целият въздушен трафик се задържа. Моля ви, имайте търпение. От личния си опит бих казала, че ще останем тук още половин час.

Джуди остави микрофона. Синди, едно от енергичните млади момичета в екипажа й, излезе от големия салон.

— Наистина ли? — попита тя. — Кралицата?

— Разбира се — усмихна се Джуди.

— Еха! Между другото, получаваме оплаквания, че отзад е прекалено горещо. Да се обадя ли в пилотската кабина?

Джуди поклати глава.

— Аз ще го направя. Никой, освен мен няма да се обажда в пилотската кабина или да се качва там. Ясно ли е?

— Добре, Джуди — отвърна момичето, а по лицето й за момент като облак премина объркано изражение.

— А, Синди, тази бегълка от Чикаго отзад ли е? Бретсън?

— Имаш предвид Джени? Да, помага в задното кухненско помещение.

— Кажи й да се появи веднага тук, горе. Дали са й място в първа класа и искам да си седи в него.

— Но ние сме по-малко…

— Не ми отговаряй, момиченце! — отсече Джуди. — Направи го! Имаме десет часа. Можете да се справите с две ръце по-малко.

По-младата стюардеса кимна и се обърна, за да поеме обратно по коридора. Не видя леката усмивка на лицето на Джуди Джаксън.

В пилотската кабина Гарт Абът тихо изключи бутона на уредбата и се обърна към командира, като продължаваше да си повтаря обяснението на Джуди Джаксън:

— Казвал ли си… на някого по вътрешния телефон или докато се качвахме, че кралицата ще каца и ще закъснеем заради нея?

Фил Найт се обърна и раздразнено го изгледа.

— Какво? Изобщо не съм говорил с тях.

„Сигурен съм, че е така“ — помисли си вторият пилот. Фил Найт никога не говореше със стюардесите, освен да им изръмжи едно „Здравей“ под носа си, ако се налага. Вторите пилоти винаги поемаха задачата да се представят и да дават обяснения и инструкции. Понякога от това зависеше дали ще им сервират храна в кабината, тъй като никой не обичаше командир Фил Найт и не искаше да влиза в леговището му.

— Защо питаш? — каза Фил.

— Защото старшата мацка отзад току-що каза на пътниците, че закъсняваме заради кацането на кралицата.

— Е, и?

— Ами това не е вярно, Фил, поне доколкото знам. Бях останал с впечатлението, че стоим, защото единият двигател не може да запали.

— Виж, не ми пука особено какво им говори, стига да си траят.

— Искам да кажа, Фил — продължи Гарт, — че ако веднъж изтърси такава опашата лъжа и след това те разберат, че лъже, доверието им към нас отива по дяволите.

— Това си е техния салон. Да се оправят.

— А ние да не сме някакви невидими джуджета, които хвърлят въглища в пещта на парния влак?

— Нещо такова.

— Господи, Фил, трябва да караш товарни самолети за някоя куриерска компания. Тези хора отзад ни плащат заплатите. Не им ли дължим поне малко уважение?

— По дяволите! — избухна Фил, а очите му се издуха, почти изхвръкнаха от орбитите. — Коя точно сричка не разбираш в думата „командир“?

— Какво?

— Аз съм командирът, независимо дали това ти харесва, или не! Престани да се опитваш да ме командваш!

Гарт вдигна и двете си ръце, напълно объркан.

— Фил, за какво, по дяволите, говориш? Знам, че ти си командир, но един добър втори пилот…

— Един добър втори пилот знае кога да млъкне и да казва „Да, сър!“.

Гарт се вторачи във Фил Найт за няколко секунди, преди тъжно да поклати глава.

— Фил, това не е състезание. Предполага се да работим в екип.

— Аха, точно така. Аз вземам решения, а ти ги критикуваш. Страшен екип.

— Какво? Ако ти давам професионалното си мнение, те критикувам?

Фил се принуди да се обърне към втория пилот и да го погледне в очите.

— Мислиш си, че не съм достатъчно умен, за да схвана игричката ти. Така ли, Абът?

— Каква игричка? — попита изумено Гарт.

Фил Найт насочи показалеца си към него. Лицето му беше изкривено от гняв.