Джон Нанс - Полет 6

И се бе провалил.

Огромен куп самообвинения се стовари върху него като декори, които падат по лошо построена сцена.

Фил почака, докато сервитьорката отиде в другия край, после остави пари за питието и бакшиш. Измъкна се от бара, като почти очакваше да чуе смях зад гърба си, и след минута затвори вратата на стаята си на третия етаж, благодарен за усамотението и анонимността.

Седна на ръба на леглото и потърка очи, като се чудеше какво ли ще е да приеме предложението на червенокосата.

„Какво ли ще е?“ Това беше същият въпрос, осъзна той, който го беше довел в международния отдел.

Но какво ли ще е да правиш секс с такава жена? „Всъщност, помисли си той, какво ли ще е да правиш каквото и да е, без да се измъчваш от несигурност?“

Централно пристанище, Анаполис, Мериленд

18:45 ч

Младият куриер провери нещо в папката си и кимна, преди отново да вдигне очи към мъжа, който стоеше зад едно малко гише.

— Аха. Човекът, когото търся, се казва Блейлок. Джон Блейлок. Оставил е само този адрес.

— Той е на 18-и кей.

— Значи живее на лодка?

— Ами не точно.

— Но вие казахте 18-и кей.

Служителят затвори списъка с клиентите си и заобиколи гишето, за да застане до младия човек на прага и да му посочи бъркотията от лодки и мачти в далечината.

— Виждаш ли високата мачта до зелената лодка?

— Аха.

— Е, погледни точно вляво от нея. Виждаш ли синия метален покрив?

— Онова нещо със сателитната чиния, което прилича на покрив на автобус? — попита младежът.

— То си е покрив на автобус. От онези, с които рок групите ходят на турнета.

— И какво прави този автобус в пристанището, човече?

— Най-вече плава — захили се мъжът.

— Автобус.

— Всъщност е подвижна къща. Накарай капитан Блейлок да ти я покаже.

— Плаваща подвижна къща? Нещо като лодка, на която се живее?

— Ами той реши, че иска лодка, но вече си беше направил автобус по поръчка точно по свой вкус и живееше в него, така че накара една корабостроителница да му построи яхта, тоест шлеп за автобуса. Когато поиска да излезе в морето, просто закарва автобуса си, качва го и… отплава, така да се каже. Задните колела на автобуса са свързани с двойните витла на шлепа.

— Това нещо трябва да се види.

Младежът закара микробуса си до края на кея и разтовари няколко кутии на една ръчна количка, преди да ги издърпа до яхтата. Едната страна на огромния четиринайсетметров автобус, с лице към пристанището, представляваше красива картина в сини и зелени тонове, на която няколко стройни делфина плуваха с една по-малка, но също толкова елегантна и добре надарена русалка с платиненоруса коса, която се влачеше поне на три метра след нея.

Автобусът изглеждаше чисто нов. Платформата, на която беше паркиран, слизаше на метър и половина под бордовете от тиково дърво, така че колелата му не се виждаха, а горната му част изглеждаше като постоянна надстройка. Палубата беше оградена с месингов парапет, състоеше се от две нива и завършваше с нормален заострен нос отпред.

От едната страна на кея беше монтирано малко гише подобно на катедра, на което имаше телефон и високоговорител. Куриерът протегна ръка към телефона и неволно подскочи, когато един дълбок мъжки глас изгърмя от колоната:

— Добре, „Билис Маркет“. Виждам те отвън, а освен това беше крайно време. Качвай се на борда.

Една от големите врати на автобуса се отвори и собственикът се появи с широка усмивка, за да го въведе.

— Шефът ми каза, че може да ми покажете кораба — подхвърли куриерът, докато разтоварваше кутиите.

— Ами да… ще трябва обаче да минеш утре. Моментът не е подходящ.

— Добре.

Блейлок взе папката му и разписа чека.

— Просто сега трябва да приготвям вечеря. — Той огледа младежа по-внимателно и прецени, че е към средата на двайсетте. — Женен ли си?

— Не, сър.

— Добре. Значи ще ме разбереш. Чакам една гостенка. Възнамерявам най-безсрамно да я сваля с готварските си умения, а тя няма представа, че влиза право в кулинарния ми капан. А сега изчезвай.

— Късмет, сър — ухили се куриерът, като прибираше в джоба си десетдоларовата банкнота, която му подадоха.

Джон Блейлок затвори вратата след него и започна да рови в кутиите, като прибираше някои от продуктите и нареждаше останалите на кухненския плот. Повечето от съставките на вечерята, която готвеше, вече бяха готови. На газовата печка от неръждаема стомана вряха два различни соса и изпълваха въздуха със сложните си аромати, подсилени с вино.