Джон Нанс - Полет 6

Нямаше избор, след като стюардът Джеф Кайзър се беше отнесъл така арогантно с една млада майка и особено след като беше блъснал самата Джени с предупреждението „Пази си гърба, момиченце!“, когато тя го беше смъмрила. Всяко нежелано докосване в „Меридиън“ беше достатъчно, за да те уволнят, но дори и да не беше, отношението му не можеше да бъде толерирано.

А след това Сюзан, друга стюардеса с дългогодишен стаж, беше създала голям проблем с мистър и мисис Лао, когато беше нарекла последната „кучка“ след отказа й да предаде лаптопа си за проверка. Съпругът беше избухнал, когато бе научил, и Сюзан беше прескочила директната си началничка и беше извикала новия командир, който бе заплашил семейство Лао с арест. Всичко това, разбира се, беше вбесило половината пътници в салона.

Семейство Лао със сигурност щеше да ги даде под съд. Невероятно.

Джени затвори очи за миг и разтърка челото си. Отношенията със сегашния командир се оказаха също толкова трудни. Той беше ядосан, което означаваше още едно пилотско оплакване от нея.

„Дали изобщо има някой в тази нещастна авиокомпания, който да обича работата си?“ — зачуди се тя.

Джени въздъхна, пусна завесата и се обърна, за да направи обиколката на първа класа. Искаше й се да се отпусне на най-близката празна седалка и да изгуби съзнание. Все едно гледаше как компанията „Пан Американ“ загива, насред уверенията, че подобно нещо е невъзможно. Тя беше в колежа, когато бяха приземили завинаги ятото от познати синьо-бели реактивни самолети и бяха обявили фалит. За момиче от нейното поколение това беше същото като смъртта на Бъди Холи за момичетата от 50-те или убийството на Джон Ленън за момичетата от 60-те.

Авиокомпаниите бяха чуден, магически свят на пътувания, забавления и неограничени възможности. Хората, които работеха в тях, бяха специални, интересни, водеха вълнуващ живот, в който депресията и отчаянието бяха просто невъзможни.

Как й се искаше това да беше вярно. Но депресията беше неин постоянен спътник, особено през последните пет години, когато някога великата й авиокомпания беше изгубила славата и пътниците си. „Меридиън“ не беше в добра финансова форма дори преди ужасът от атаките срещу Пентагона и Световния търговски център да предизвика срив в цялата индустрия.

Едно време й бяха казвали: „Меридиън Еърлайнс“ е най-добрата авиокомпания на пазара. Тя е мерило за нивото на услугите. Най-обичаната авиокомпания в света.

И наистина беше така преди десетилетия — и точно затова падението от съвършенството към посредствеността беше толкова трудно за приемане. Все едно някоя верига супермаркети да поеме ръководството на любимия й бутик. Или някой шикозен ресторант да започне да продава кафе в пластмасови чаши.

Джени тихо заобиколи няколко седалки в първа класа. Шарън Дъглас най-сетне беше заспала, покрила очите си с лента, а ушите — със запушалки, и Джени се опита да си припомни какво й беше разказала. Бяха разговаряли — или по-скоро тя беше говорила, а сенаторката беше слушала — цели два часа, след като бяха сервирали вечерята. Но какво й беше казала? Спомените й бяха объркани, но ако сенатор Дъглас не спазеше честната си дума, кариерата на Джени щеше да завърши с катастрофа веднага щом шефовете й откриеха, че се е разприказвала.

Не че знаеше някакви истински тайни, но имаше съвсем ясна представа колко зле работи „Меридиън“. Сенаторката искаше да разбере какви са обичайните правила и къде са проблемите и Джени беше отвърнала:

— Има толкова сбъркани неща, че не знам откъде да започна.

— За начало ми кажи защо си разстроена в момента — каза Шарън. — Кажи ми това, което щеше да кажеш на шефа си, ако той имаше желание да те изслуша.

Джени започна с тона на малките бележчици, които намираше в чекмеджето си в служебното помещение на стюардесите — не само бележки от колежките й, които смятаха, че тя се натяга пред шефовете, а и постоянен приток упреци от самото ръководство. Всяка официална бележка завършваше с един и същ текст: „Подчинението е задължително! При неспособност за изпълнение ще последват строги дисциплинарни мерки, включително освобождаване от работа!“.

— Това е и моята авиокомпания, но не ми позволяват да им помогна. Не ми позволяват да дам дори мъничко от себе си. От мен се очаква да завра профсъюзния си договор в лицето на ръководителите на полети и радостно да кажа: „Ето. Виждате ли? Не можете да ме качите на самолета. Трябва да прехвърлите триста пътници с платени билети на «Делта», въпреки че самите ние отчаяно се нуждаем от парите, защото на Джени й е омръзнало да се разправя със собствения си профсъюз“.