Джон Нанс - Полет 6

Блейлок със задоволство огледа своята дневна-трапезария-кухня на плаващия автобус, струващ четиристотин хиляди долара. Продължителните войни с автомонтьори и корабостроители бяха завършили успешно. В крайна сметка беше получил точно това, което искаше: една трета от автобуса включваше уютното помещение за готвене, хранене и прекарване на деня; друга беше определена за оборудвана с всякаква електроника спалня, обзаведена в стила, който той шеговито наричаше „ранен бардак“, със солидна употреба на червено кадифе; а останалата част беше комбинация от пилотска кабина и шофьорско място, натъпкана с достатъчно апаратура като за самолет „Боинг“ и оформена като миниатюрно копие на командната палуба на космическия кораб „Старшип Ентърпрайз“ от сериала „Стар Трек“. Дървената облицовка беше от ръчно обработен орех и дъб, снадките бяха от месинг, а кормилото — което служеше както за шофиране, така и за управление на яхтата — беше истински корабен рул с шест лъча.

И всичко това беше негово, платено със спестявания от заплатата и внимателни инвестиции, допълнени от хонорарите, които продължаваше да получава за различни проекти.

Той погледна часовника си. Оставаха деветдесет минути, преди нищо неподозиращата жена да пристигне и да остане толкова впечатлена, че да не забележи сексуалните намерения зад цялата организация. Той се изкикоти, после се намръщи, докато се опитваше да си спомни първото й име.

„По дяволите! Джанис? Джан? Къде е онова листче?“

Той зарови в джоба на джинсите си, докато открие една смачкана визитка.

„Джил! Разбира се.“

Отново я пъхна в джоба си, като си повтаряше името наум.

Телефонът иззвъня.

Блейлок погледна номера, изписан на екрана. Джил беше казала, че има клетъчен телефон с вашингтонски код. Първите цифри бяха същите, а тя трябваше да се обади, за да й обясни къде живее.

Той включи телефона на говорител.

— Здравей, красавице! Идваш ли вече?

Чу се шум — някой явно се стресна, после объркан мъжки глас:

— Хм… Съжалявам… Търся полковник Джон Блейлок.

— Той умря — каза Джон Блейлок. — Обеси се миналата седмица, защото не можа да прежали любовницата си. Същата, която не можа да му се обади по телефона, защото линията беше заета от някакъв безинтересен тип.

Той прекъсна връзката и отново се обърна към плота, за да се заеме с нарязването на лука.

След минута телефонът зазвъня отново и той натисна бутона за отговор, без да казва нищо.

— А… господин полковник, моля, не затваряйте. Предполагам, че сте вие, жив или мъртъв. Обажда се полковник Дейвид Бърд.

— Освен ако не сте адски красива жена с нечувано нисък глас, не искам да разговарям с вас точно сега. Обадете ми се през октомври.

Той отново посегна към телефона, но гласът от другата страна изстреля едно име:

— Овърмайър! Генералът… Джим Овърмайър ми каза да ви потърся.

Джон Блейлок се поколеба, после вдигна слушалката.

— И ти си мислиш, че си казал магическата думичка, така ли?

— Ами, опитвам се.

— Кажи на този пръдльо с три звезди… Чакай малко. Това не мога да го кажа. Все още не съм пенсиониран. Окей, какво искаш?

Дейвид Бърд бързо изстреля кратко описание на ситуацията и зачака.

— Значи един полковник от ВВС, който работи за Федералната агенция по въздухоплаване, се опитва да разбере защо хората се ядосват, когато летят със самолети. Ядосват се, защото се отнасят с тях като с боклуци, това е. Ще ти изпратя сметката за консултацията.

— Трябва да се срещнем. Възможно ли е тази вечер?

— Не и без прокурорска заповед. Утре обаче става.

— Добре. Къде, по кое време?

— В седем нула нула тук, в Анаполис. — Той съобщи адреса и номера на кея. — Давам ти най-много един час, освен ако не съм сам.

— Аз… моля?

— Няма значение, полковник. Дай ми номера на клетъчния си телефон… Чакай, аз вече го имам записан на екрана. — В слушалката се чу звукът, предупреждаващ за второ обаждане. — Времето ти свърши. Денят ми е изчислен до секунда. Ще се видим в седем.

Той натисна бутона за обаждане, без да изчака отговор, и с облекчение чу женски глас, докато на екрана се изписваше същият код.

— Ти ли си, Джил? — попита предпазливо.

— Да — отвърна тя с въпросителен тон.

Той се отпусна и на лицето му се появи широка усмивка.

— Тогава здравей, красавице! Идваш ли вече?

„Меридиън“ 6, в полет

18:31 ч

Самолетът „Боинг 777“ беше напуснал пистата преди по-малко от осем минути, когато Джени Бретсън посегна към закопчалката на колана си и се поколеба, като се чудеше дали на борда няма някой инспектор, който да запише в доклада си, че е станала по-рано от предписанията. Вече няколко пъти беше получавала забележки, че скача на крака, за да започне обслужването на пътниците, преди пилотите да са звъннали два пъти по радиоуредбата, за да покажат, че самолетът се е изкачил над 3300 метра — но това беше, когато тя все още вярваше в погрешната идея, че спазването на инструкциите има значение за нейната компания. Сега разбираше нещата по-добре. Нищо нямаше значение за никого, а тя просто имаше прекалено много работа, за да стои на мястото си повече, отколкото е абсолютно необходимо.