Джон Нанс - Полет 6

— Господи — измърмори командирът, а вторият пилот поклати глава.

— Още една умна кучка на токчета, Бил. Всички се държат като кучки заради договорите си.

— Имаш предвид стачката отвън?

— Абсолютно.

— Не знам за какво точно искат.

— Обичайното. Вече са адски ядосани и няма повече да се примиряват с положението. И се опитват да ни накарат да спазваме условията им, докато стачкуват.

— Как ли пък не — изсумтя командирът.

— Естествено, че не. Трябва да се откажа от една месечна заплата и да съсипя акциите си, защото нямат достатъчно пари да опустошават бутиците при всеки престой. Компанията, така или иначе, се подготвя да ги замени, ако излязат в стачка. Всички, освен стюардите, обучени в ръкопашен бой. После ще наемат нови.

Той посочи напред.

— Най-сетне се движим.

— Колко време ни остава?

Вторият пилот поклати глава, като гледаше часовника си.

— Една минута. Няма начин да ни вдигнат във въздуха, преди да ни изтече времето.

Командирът го погледна.

— Искаш ли да се заинатим и да се върнем?

— Не, по дяволите. Малката ламя Джени ще каже, че сме го направили от чиста злоба, и ще стане скандал. Не ми се занимава с ядосани пътници.

— И горивото ще ни стигне до Лондон?

Вторият пилот кимна.

— На косъм. Все още сме в разрешените граници, но не си носим рога на изобилието.

— Значи излитаме. — Командирът освободи спирачките и пусна самолета да се плъзне напред, следвайки боинга пред тях.

Вторият пилот се пресегна и превключи радиото на честотата на контролната кула. Гласът от наземен контрол го изпревари:

— Меридиън шест, тук е наземен контрол „О’Хеър“.

Той натисна бутона за предаване, като хвърли поглед на командира.

— Меридиън шест слуша.

— Добре, шест. Когато стигнете до писта за рулиране Алфа, се изтеглете вляво, така че да не пречите на следващия самолет да излети. Обадете се на оперативния си център.

— Какво е станало?

— Питайте тях — отвърна диспечерът и продължи с инструкциите към следващите десетина самолета, които заставаха на позиция за излитане.

— По дяволите! Сигурно е заради дежурното време — въздъхна командирът. — Решили са да спазят правилата.

Вторият пилот избра нужната честота и се свърза с оперативния център. Отговорът беше незабавен:

— Опитвахме се да се свържем с вас, шест. Задръжте на позиция. Изпращаме подвижните стълби.

Командирът вдигна дясната си ръка, за да спре помощника си, и сам натисна бутона за предаване, като заговори с умолителен тон:

— След няколко часа чакане вече сме почти първи на опашката. Полудяхте ли бе, момчета? Ще загубим мястото си и ще ни свърши дежурното време!

— Имате ли спешен медицински случай на борда?

Двамата пилоти се спогледаха невярващо.

— Не.

— Има ли вражески действия в пилотската кабина?

— Какво? Не!

Обади се друг глас.

— Шест, говори регионалният управител на „Меридиън“. Изтегляме ви, защото чикагската полиция е наредила да спрете, а ФБР не разрешава да напускате земята. Ще се качат на борда. Изглежда, някой от пътниците ви се е обадил в полицията, за да съобщи, че триста и двайсет души са задържани в самолета против волята им, а друг се е обадил и е казал, че е получил сърдечен удар, а вие не сте предложили медицинска помощ.

Лондон, Великобритания

23:30 ч

Фил Найт помаха на Глен Томасън, докато англичанинът се отдалечаваше от хотела. Погледна часовника си и се изненада, когато откри, че е едва единайсет и половина. Вечерта му се беше сторила безкрайна.

Фил влезе във фоайето, пое към асансьорите и зави към една редица обществени телефони, за да се обади в оперативния център на „Меридиън“. Пристигащите полети често закъсняваха. Може би щеше да получи още един допълнителен час за сън.

— Закъснява, и то много, капитане — каза му служителят на „Меридиън“. — Обичайните глупости в Чикаго. Вече е закъснял с три часа и поне още час и половина не вярвам да излети.

Фил благодари на служителя и затвори. Нямаше нужда да става преди шест и половина. Изведнъж нощта му се стори безкрайна и той изпита неочакван прилив на енергия.

„Е, какво ми се прави?“ — запита се той, но не измисли нищо определено.

Чуваше гласове от бара на хотела. Отново погледна часовника си. Според правилника трябваше да минат дванайсет часа между последното питие и излитането, така че му оставаше време да пийне нещо — рядка възможност при престоите.

„Е, какво ми се прави?“