Джон Нанс - Полет 6

— Не можем да го направим.

— Не се чувствал добре.

— Аз също.

— Какво да му кажа?

— Кажете на този човек, че имаме над триста пътници с платени билети, които искат да излетим, и ако излезем от тази опашка и се върнем на изхода, това ще означава поне още два часа закъснение. Толкова ли му е зле?

— Ще го попитам.

След две минути тя отново беше на телефона.

— Казва, че не се чувства добре, и настоява да го пуснете да слезе.

— Значи не е болен?

— Не. Искам да кажа, предполагам, че не. Но може би трябва да го послушаме.

— Той просто хленчи, а това не ме впечатлява особено. Кажете му, че авиокомпанията по никакъв начин няма да одобри слизането му, освен ако не го изкарат с линейка. Ако не му харесва, да се оправя в Лондон.

В задното кухненско помещение на Полет 6 Лара Ричардсън се беше задълбочила в последния брой на списание „Пийпъл“, когато позвъняването на един от пътниците привлече вниманието й. Тя рязко затвори списанието и завъртя очи към колежката си, докато се изправяше.

— Сега пък какво има?

Лара пое напред през самолета, като търсеше светната лампичка за повикване, и я откри на 28-ми ред.

— Окей, кой е този палавник? — попита с пресилена усмивка, докато оглеждаше четиримата пътници в редицата. — Кой позвъни?

Един мъж на средна възраст с пребледняло лице вдигна ръка.

— Ние… ние се тревожим кога ще пристигнем в Лондон.

— Да, сър, всички се тревожим кога ще пристигнем в Лондон — отвърна Лара, като завъртя очи.

Чък Ливай замълча, докато изучаваше лицето й, преди да продължи:

— Просто… исках да знам дали имате представа кога ще излетим.

— Никой не знае това, сър. Всички самолети изчакват на пистата за рулиране заради бурята, а и защото от кулата не си вършат работата както трябва. От тях зависи.

Чък погледна съпругата си Ана, която изглеждаше едновременно мрачна и натъжена.

„Много приятна двойка“, помисли си Лара.

— Вижте, мис… — започна той с глас, в който се долавяше смазваща умора.

— Сър — прекъсна го тя. — Ще разберете веднага щом и ние го узнаем. Окей?

— Просто искам да знам дали няма друг полет или може би друга авиокомпания, която да ни закара дотам по-бързо. Цената няма значение.

Тя се усмихна насила.

— Да ви приличам на касиерка? Откъде да знам?

— Мис — опита той отново, — вие не разбирате…

— Не, вие не разбирате! Не можете да слезете от този самолет, освен ако той не се върне на изхода. Тогава ще можете да слезете и да си направите нова резервация. Междувременно не мога да ви помогна, а съм много заета. Окей?

— Хей. Извинете ме — обади се мъжки глас от срещуположния край на редицата.

Лара Ричардсън се обърна и видя ядосан млад мъж в униформа на военноморските сили. Тя широко се усмихна и наклони глава.

— Здрасти, моряче. Сега ли пристигаш?

Изражението му не се промени, когато й направи знак да се приближи и заговори тихо:

— Мис, не смятате ли, че трябва да се отнасяте към тези хора с малко повече уважение?

Лара се пресегна и го потупа по главата, след това се изправи и пое обратно.

— Ти карай твоите лодчици, приятел, а аз ще си карам самолета.

Зад гърба й се чу изщракването на колана и тя видя с периферното си зрение размазано бяло петно, когато флотският лейтенант се изправи и я последва. Настигна я в задното кухненско помещение.

— Мис, една минута.

Тя се обърна с ръце на кръста, като го фиксираше с леден поглед.

— Да?

— В една болница в Цюрих, Швейцария, в този момент лежи младо момиче с два счупени крака, сериозни вътрешни наранявания и мозъчно сътресение и вероятно му остават не повече от 24 часа живот. Колата му, взета под наем, е била размазана от камион рано тази сутрин. Момичето е на 21, неомъжено и е обикаляло Европа след завършване на училище. Родителите са спестили парите за пътуването. Същите, с които току-що се отнесохте като с боклуци.

Долната челюст на Лара леко увисна.

— Господи, не знаех.

— Но така и не попитахте, нали? Разговарях с тях, преди да се качат. Уплашени са до смърт, че дъщеря им ще умре, докато седим на пистата на „О’Хеър“. Не мислите ли, че имат право на повече внимание?

— Съжалявам — каза тя. — Не знаех.

Лара мина покрай него и бързо пое по пътеката.

В задната част на салона се беше събрала малка тълпа. Джени Бретсън дръпна завесата на кухненското помещение и видя едър мъж с костюм и изкривена вратовръзка, който вървеше назад през самолета с телефон до ухото си, а една от стюардесите го преследваше.