Джон Нанс - Полет 6

Старшата стюардеса кимна, без да откъсва очи от разстроения мъж, който беше започнал тихо да плаче.

— Доктор Логан? Бихте ли седнали, за да ми разкажете какво не е наред?

Той кимна и я остави да го отведе обратно до мястото му. Стюардесата приклекна до него, без да пуска ръката му.

— Съжалявам. Беше… много истински кошмар, предполагам.

— Случва се — каза тя.

— Помислих, че съпругата ми е на борда и… има нужда от медицинска помощ…

— Разбирам.

— Къде съм? В смисъл, знам, че сме на път за Лондон, но…

— На три часа от „Хийтроу“, докторе. Някой ще ви посрещне ли там?

Той се вгледа продължително в нея, сякаш не разбираше въпроса.

— Моля?

— Ще ви посрещне ли някой на „Хийтроу“?

Брайън Логан бавно поклати глава, загледан в нещо, което само той виждаше.

Пентагонът, Вашингтон, окръг Колумбия

13:45 ч

Полковник Дейвид Бърд ускори крачка, за да не изостава от генерал Джеймс Овърмайър. Двамата се спуснаха по едно стълбище и се отправиха към северния вход на Пентагона. Общото заседание на разузнавателните агенции беше отнело почти час, но не им беше останало време да го обсъдят. Генералът се върна за момент, колкото да издаде серия от инструкции на секретарката си и да се обърне към Дейвид със заповед:

— Ела с мен. Отиваме в база „Андрюс“. Уговорих 89-а да ми подготвят един „Гълфстрийм“, с който да сляза до „Хърлбърт“.

— Отиваме във военновъздушна база „Хърлбърт“, така ли? — попита Дейвид, докато се качваха в служебната кола.

— Не. Аз отивам в „Хърлбърт“ по поръка на отдел „Специални операции“. Ти ще дойдеш с мен до „Андрюс“, за да можем да поговорим. След това шофьорът ще те закара където поискаш… в разумни граници, разбира се. Ясно ли е? До апартамента, любовницата ти, църквата — където си почиваш най-добре.

— Нямам любовница, сър.

Генералът се ухили през рамо, докато кимваше на шофьора, който държеше отворена задната дясна врата.

— И аз. По някаква причина идеята дразни жена ми, а освен това сигурно нарушава няколко разпоредби.

Шофьорът плавно ускори и се включи в движението, а Овърмайър се обърна към Дейвид.

— И какво смяташ за срещата?

— Господин генерал, според мен и мистър Монсън, и мистър Смит прекарват твърде много време в тъмни стаички. Знам, че тези момчета работят прекалено много след атаките…

— И какво, луди ли сме всички? — попита Овърмайър.

Дейвид поклати глава, като се опитваше да не се разсейва от вида на една изумително красива блондинка с ефирно потниче, която караше сребрист мерцедес кабрио от дясната им страна. Насили се да погледне към генерала.

— Няма съмнение, че трябва да сме разтревожени от възможността някоя от останалите терористични групи, които искаме да изровим от дупките им, да премине през мрежите на разузнаването и да се опита да вкара бомба или биологична зараза в САЩ или на друго място. Разбирате ли, това няма да включва отвличане, а просто пътуване гратис — с товара или дори върху тялото на самолета. Но ако ме питате, в мозайката на Монсън и Смит липсват доста парчета.

— Питам те. Обясни ми.

— Добре. По какъв начин някой ще успее да организира надеждна терористична операция в условията на световната война, която водим срещу тях, и как ще вкара оръжие на борда, като се опита да ни отвлече вниманието, организирайки някакъв бунт? В това няма смисъл. В Агенцията изучаваме поведението на ядосаните пътници вече цяла година под мое ръководство, така че това не е само мое мнение.

— Добре.

— В тази идея има прекалено голяма доза случайност. Никой не може да знае, че определена група пътници в определен ден ще бъдат достатъчно ядосани, за да бъдат използвани. А и какво бих могъл да ги накарам да направят, по дяволите?

Генералът кимна.

— Да продължавам ли? — попита Дейвид.

— Не обичаш черни дупки, нали, Дейвид?

— Сър?

— Черни дупки. В началото на 60-те в гимназията работех като радиоводещ и това е стар радио жаргон. Когато станцията замлъкне, защото не се сещаш какво да кажеш, се нарича черна дупка… и е страшничко. Програмните директори здравата се изнервят.

— Никога не съм бил радиоводещ.

— Но не обичаш черните дупки. С повечето хора е така. Да, Дейвид, продължавай. Според теб те говорят глупости.

— Точно така. Можем да измислим всякакви теории, но вероятността някоя от останалите терористични групи да има достатъчно възможности и пари… след всичко, което направихме, за да ги унищожим… за да накара нестабилен пътник или група пътници да причинят инцидент във въздуха, който да се използва за атака, просто не е реалистична. Те търсят троянски кон, господин генерал, а това не е начинът, по който можеш да го построиш.