Джон Нанс - Полет 6

— Кое нещо, скъпа?

— Не ми се правете на много умен. Климатикът.

— Пуснал съм единия вентилатор. Още ли искаш? — Пилотът вдигна ръка в очакване на отговора й.

— Шегувате ли се? Отзад сигурно е 32 градуса. Да , искам още. Ако не охлаждате въздуха в този самолет толкова, колкото е възможно, създавате проблеми. Тези хора са на косъм от истерията и ако бяхте минали през претъпкания терминал, и вие щяхте да се чувствате по същия начин.

— Ей, успокой се, Джейн — обади се командирът.

— Джени, за бога. Пише го на проклетата ми табелка.

— А, извинявай.

Командирът се обърна към втория пилот.

— Включи всички вентилатори на пълна мощност.

Джени прибра един кичур коса от челото си.

— Добре. Освен това ще ми трябва мъжествен герой, който да влезе в салона и да посплаши някои от пътниците. Един тип се разкарва насам-натам с клетъчен телефон и не иска да го изключи.

— Шегуваш ли се? — попита командирът.

— Не, не се шегувам — отвърна тя с отвращение. — Знаете ли, изобщо не помага, когато отказвате да разговаряте с тях. Стигат до състояние, в което не вярват и на една наша дума, и стават все по-нервни.

Ревът на реактивен самолет провъзгласи първото излитане след преминаването на бурята.

— Колко си висока, Джени? — попита командирът.

— Моля? — попита тя объркано.

— Ами нямаме много хубавки миньончета сред стюардесите.

Джени замръзна за няколко секунди, вторачила очи в неговите.

— Това е шега, нали? Просто ме дразните, за да предизвикате феминистка реакция?

— Е, не…

— Капитане, когато ме наеха, отговарях на минималните изисквания за ръст от 1,65 сантиметра. Все още съм толкова висока. Благодаря за прилагателното „хубавка“. А сега е мой ред, нали? Винаги ли сте имали това шкембенце?

Той леко поклати глава с обидено изражение.

— Не.

— Добре. След като свършихме с взаимната оценка на фигурите си, бихте ли ми казали кога ще излетим за някъде? Любопитковците долу искат да знаят.

— Мисля, че имаме шанс да потеглим след известно време — въздъхна командирът.

— Добре. Обичам точните отговори. — Тя измъкна пет-шест сгънати листа хартия от един страничен джоб на униформата си.

— Какво е това? — попита помощник-пилотът.

— Любовни писма за вас двамата — отсече тя, като отваряше първото. — „Капитане, вашата арогантност вероятно е проява на най-лошото отношение към пътниците, с което съм се сблъсквала.“

— „Арогантност“? — попита измъчено командирът.

Джени го погледна.

— Аха, щото вие двамата не искате да говорите с тях.

Тя избра друго писмо.

— Цитирам: „Ако все още няма федерален закон срещу задържането на пътниците в горещ самолетен салон, трябва да го измислят. Какво ви става бе, хора?“. И трето: „Какво си мислите, че карате отзад? Говеда?“. Да продължавам ли?

— Не — отвърна командирът. — Схванах основната идея. Не ни харесват особено.

— По дяволите — обади се вторият пилот, — ако се съди по последното събрание на профсъюза, ние самите не се харесваме! Пилотите мразят компанията!

Той се обърна и посочи Джени Бретсън.

— Стюардесите мразят пилотите и компанията. Механиците мразят компанията и пилотите. А момчетата от профсъюза мразят всички. Наредете се на опашката.

— Между другото, ние не ви мразим — каза Джени. — Просто не обичаме да ни казват, че сме от един отбор, а после никой да не ни обръща внимание. И още, имаме само един резервоар с вода. Ще свърши, преди да стигнем до Лондон, а това означава закуска без кафе и чай.

Командирът въздъхна.

— Няма значение. И бездруго работното ни време почти свърши.

Джени го погледна отчаяно и простена:

— Само не ми казвайте, че има вероятност след всичко това да ви сменят вас двамата?

— Ами…

Тя въздъхна.

— Ще трябва да им го съобщите лично и нека господ да ви е на помощ. Повярвайте ми, няма да ви е лесно да застанете очи в очи с тези пътници. Вече са толкова ядосани, че са способни на убийство.

Тя пое навън, после се обърна.

— Между другото, вие двамата имате ли си имена?

Пилотите се спогледаха, после командирът се обърна към нея и кимна.

— Май трябваше да се представим или нещо подобно, когато се качихме.

— Или нещо подобно — повтори Джени. — Да, май трябваше.

Тя се наведе, за да се увери, че пред вратата няма никой, после внимателно се взря в екрана.

— Имаме разрешение за излизане, така ли?

— Щом казваш — сви рамене командирът.

Тя излезе и затръшна вратата, преди той да успее да каже още нещо.