Джон Нанс - Полет 6

— Лека нощ, господа. Добра работа свършихте.

Той пое обратно към сградата, като остави смълчания Джон Блейлок и Дейвид, който се обърна и го изгледа.

— Предварителни резултати ли?

Джон сви рамене.

— Ти си предполагал, така ли? — попита Дейвид.

— Ами…

— Ти… ти си казал на началника на кабинета на Белия дом, за бога, че имаш доказателства, които си нямал?

Джон Блейлок отпи от бирата си с прекомерно удоволствие и се отпусна в шезлонга, като се загледа в далечината.

— Нямахме време да се мотаем. Щяха да взривят онези нещастници във въздуха.

— Но, господи, Джон, ами ако самолетът беше празен, заложниците бяха още в Нигерия, а боингът всъщност беше троянски кон?

— Ти беше убеден — отвърна безизразно Блейлок. — А това беше невероятен стимул за мен. Ние, запасняците, винаги сме готови да се подчиним на действащите офицери, нали знаеш.

Дейвид почти заекваше:

— Но… това беше мой анализ, а не… нямаше солидни доказателства. Ако беше сгрешил?

— Това не е верният въпрос, Дейви — отвърна Джон, като облегна глава на лявата си ръка. — Верният въпрос е: „Ами ако се бях поколебал да действам? Ако бях изчакал потвърждението, за което вече знаех, че няма да пристигне навреме и което всъщност пристигна току-що?“. Щяхме да сме избили повече от триста мъже, жени и деца въз основа на грешно предположение.

Той се протегна и потупа рамото на Дейвид с бирата си, за да подчертае следващите си думи.

— Ти ме убеди, Дейвид. Аз наистина исках още доказателства, но времето ни изтичаше. Трябваше да вярвам на инстинктите си, както и на твоите.

Международно летище, Марсилия

5:15 ч

— А сега аз имам въпрос към вас, инспекторе — каза Джени Бретсън, като погледна френския полицай.

Другите двама мъже и жената, които си водеха бележки при разпита на пътниците и екипажа, също я погледнаха.

— Разбира се — отвърна мосю Кристиян льо Бурже на английски.

— Имате ли идея как да изпратим тези хора по пътя им? Кацнахме преди цели четири часа.

Той леко се засмя.

— Вашата авиокомпания е изпратила резервен самолет и екипаж, които в момента летят насам от Лондон. Те ще откарат пътниците ви до Кейптаун, а друг екипаж ще закара вашия самолет обратно в Лондон. Не знаехте ли?

Тя поклати глава.

— Разбирам, че сте изтощена, мис Бретсън. Ние вече приключихме.

— Ще арестувате ли някого? — попита тя.

Инспекторът поклати глава.

— Не — отвърна, като затвори бележника си. — Всички са свободни. Включително и вие, разбира се. Поискахте да говорите по телефон, нали?

Той я въведе в един съседен кабинет и й подаде слушалката.

— Операторът е готов да ви свърже.

Джени му благодари и извади една бележка от дамската си чанта. Откри номера в Швейцария, който търсеше, и го предаде на оператора. Няколко минути по-късно излезе от кабинета и видя, че инспекторът я чакаше.

— Усмихвате се, мис Бретсън. Добри новини ли имаше?

Джени кимна и му разказа за тежката автомобилна катастрофа на Джана Ливай и отчаяното пътуване на родителите, както и за препятствията, които „Меридиън“ и системата на въздушния транспорт бяха поставили на пътя им.

— Дъщеря им е дошла в съзнание малко след като са пристигнали в болницата и лекарите смятат, че вече има шанс да се оправи — каза Джени. — Толкова се радвам.

— Необичайно е служителка на авиокомпания да се вълнува така за пътниците си — отбеляза инспекторът. — Особено в днешно време.

Десният лакът на Мартин Нгуме се плъзна от облегалката. Внезапното движение отново го събуди. Той потърка очи и се изправи замаяно, като погледна близкия часовник.

„Четири часа — помисли си. — Кацнахме преди четири часа в Марсилия. А трябваше вече да съм в Кейптаун.“ Спомни си как беше последвал останалите пътници от самолета на „Меридиън“ в една претъпкана чакалня, където всички бяха разпитани един по един.

Виждаше телефонна будка от другата страна на чакалнята. Някой от армията полицейски и летищни служители му беше обещал на английски с тежък акцент, че ще му помогне да се обади в Южна Африка на сутринта. Посред нощ нямаше смисъл. В малкия магазин в Совето нямаше да има никой, който да вдигне телефона, камо ли да му каже нещо ново за съдбата на майка му.

Мартин се обърна към един също толкова сънлив мъж до себе си.

— Знаете ли кога ще можем да продължим към Южна Африка?

Мъжът поклати глава и въздъхна, но в същия момент уредбата оживя:

Господин Мартин Нгуме, моля обадете се на служителката до вратата. Господин Мартин Нгуме.