Джон Нанс - Полет 6

Бил Сандерсън въздъхна.

— Е, сър, понякога процедурата дава грешки.

— Ние ще се заемем да променим процедурата, ако трябва и за втори път, Бил. Понякога е добре да погледнеш назад.

Останалите думи на президента бяха заглушени от друго съобщение от водещия „Томкет“.

— База, току-що за пръв път установихме радиовръзка с командира на боинга. Говори по портативно аварийно радио. Казва, че има тежко ранен пътник, който губи кръв и се нуждае от незабавна медицинска помощ, и му трябва разрешение за извънредно кацане в Марсилия.

Бил Сандерсън направи знак на президента да изчака, докато няколко гласа едновременно изпълниха залата за извънредни ситуации, а съобщението на Зверчето продължи:

— Освен това тук има две ескадрили френски изтребители, сър, но не можем да разговаряме директно тях.

Сандерсън изстреля серия от заповеди, после с облекчена въздишка се обърна към президента.

— Командването на френските ВВС приема уверенията ни за самолета.

— Какво им казахме?

— Че… тревогата е наша грешка.

Президентът кисело се засмя.

— Това много ще им хареса, Бил. Ще ми го натякват на следващата среща на високо равнище.

— Несъмнено.

— Как е той? — попита Фил Найт, докато Джени затягаше турникета върху лявата ръка на Брайън Логан.

— Добре — отвърна Логан вместо нея.

Джени вдигна поглед и добави:

— Всичко е под контрол, но ни трябва болница. Бързо.

— Остават само четирийсет и осем километра — отвърна Фил, като леко наклони боинга, за да продължи да лети директно към летището в Марсилия.

— „Меридиън“ шест… — Гласът на един от военните пилоти изпращя от портативната радиостанция.

— Слушам — отговори Фил.

— Предадохме съобщението ви за спешен случай и кулата в Марсилия ви даде разрешение за кацане на писта три-четири, право напред, сър. Вече виждате ли светлините?

Фил погледна към бордовия компютър, който показваше четирийсет и шест километра по права линия до началото на пистата. После погледна през предното стъкло навън, като остави очите си да се съсредоточат върху мигащите светлини на летището и подредените в линия светлини за заход, които пулсираха в далечината.

— Разбрано — каза той по радиостанцията. — Виждам пистата.

— Казаха ни, че в края на пистата трябва да завиете надясно, сър, и да изключите двигателите. Там ще ви посрещнат подвижни стълби и медицинско оборудване.

— Благодаря, флота — отвърна Фил.

Последва пауза, преди гласът да се върне.

— Наистина се радваме, че включихте светлините в салона навреме, сър.

— Разбрано — беше единственото, което успя да отговори Фил.

Фактът, че се бяха измъкнали от гарантирано смъртоносна атака с крилати ракети, все още си пробиваше път в съзнанието му.

— Можеш ли… да направиш нещо за мен? — попита Джени Брайън Логан, с неуверен и слаб глас.

— Разбира се. Какво?

— Моето… куфарче. В първа класа. Моля те, не им позволявай да ме изнесат оттук без него.

— Ще ти го изпратим.

— Не! Искам да кажа, не мога да го оставя.

Джени го изгледа за миг, като си спомни как беше стискал куфарчето.

— Защо? — попита. — Какво има вътре?

Той отново затвори очи от болка за няколко секунди, после леко ги отвори и я погледна отново.

— Лично е.

— Дръж се. Просто се дръж — каза тя.

Фил се опитваше да се съсредоточи върху приближаващата писта. Светлините на пистата изплуваха все по-близо и отвличаха вниманието му от разтърсващия страх, че това може да е последното му кацане като командир. Той спусна колесника, после премина през списъка от инструкции преди кацане и пусна задкрилките докрай, преди да издърпа дроселите и внимателно да вдигне носа. Сетне усети как основният колесник докосва бетона. Беше едно от най-гладките кацания в кариерата му.

Национална разузнавателна служба Шантили, Вирджиния

19:12 ч

— Какво стана там вътре, Джон? — попита Дейвид Бърд, докато се подпираше на гигантския пикап на Джон Блейлок, боядисан в пожарникарско червено, и го гледаше как вади две кутии „Гинес“ от едно задно отделение.

— Ами… бих казал, че ти спаси живота на около триста души, полковник Бърд, сър.

— Аз ли ги спасих? Едва ли.

Джон се обърна и му се ухили.

— За един работен ден.

— Винаги ли е толкова напрегнато на това място?

— Не — отвърна Блейлок, като му подхвърли една кутия. — През повечето време хората като Джордж Зофел се занимават с ужасно скучни неща. Да анализираш пиксели може да бъде много досадна работа. Но в тези дни, когато имаме спътникова фотография в реално време и други високотехнологични чудесии в тази нова сграда, щом се появи някой голям проблем, като например самолети или танкове, които прекосяват нечии граници, оттук започва да се води някаква светкавична видеоигра… но с истински хора. — Той посочи сградата на НРС. — Е, ще си призная, че това беше различно. Направо ми скъса нервите.