Джон Нанс - Полет 6

Дейвид се засмя.

— Не ми се стори притеснен.

— Разбира се, че не.

Блейлок отвори кутията бира сякаш за да подчертае думите си.

— Онези от нас, които са достатъчно интелигентни да отхвърлят предложенията да пилотират изтребител, за да карат големи транспортни самолети, оборудвани с тоалетни с казанче, са на практика имунизирани против всякакви тревоги. О, извинявай — добави той с театрално притеснение. — Забравих, че караш изтребител.

— Пилотирам изтребител, а не го карам.

— Веднъж като подкараш изтребителя, все това караш.

Джон извади две стъклени халби и подаде едната на Дейвид, който поклати глава в отговор.

— Не мога да повярвам, че разнасяш бар в камиона си.

— Вярвам в предварителната подготовка.

— „Винаги готов?“ — Дейвид се усмихна. — Да не си бил при бойскаутите?

— Не, бях при момичетата. При доста от тях всъщност.

— Моля?

— Ами, технически погледнато, бях бойскаут, при това отличник, но по време на летните лагери много повече ме интересуваха момичетата, отколкото преследването на горски животни или с каквото там се занимаваше останалата част от отряда.

Джон свали задния капак на пикапа и се качи на него, разтвори два шезлонга и се обърна към Дейвид.

— Идвай и сядай.

Дейвид се качи в каросерията и придърпа един от столовете. Двамата поседяха мълчаливо няколко минути, с бири в ръце, загледани в необичайно ярките звезди по небето над тях и светлините на самолетите, които пристигаха и излитаха от близкото летище в Дълес.

Дейвид пръв наруши мълчанието.

— Джон, кога изобщо се запозна с началника на кабинета Уилям Сандерсън достатъчно добре, за да имаш директния му телефон, а той да ти вярва от една дума?

Над главите им прозвуча далечният рев на излитащ самолет и Джон Блейлок го изчака да замлъкне, преди да отговори:

— Преди „Пустинна буря“ Бил Сандерсън беше флотски командир, зачислен към военното разузнаване, Дейвид. Докладвах му цели три години, така че междувременно станахме близки приятели.

Джон се огледа и си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Обожавам нощния въздух, а ти?

— Аха. Значи със Сандерсън сте приятели.

Джон кимна, като леко си тактуваше по облегалката на стола с бирата. Само той чуваше мелодията.

— Той е чудесен човек. Президентът извади голям късмет, че е началник на кабинета му, а пък аз имам голям късмет, че ми вярва, освен че сме приятели.

Вниманието им беше привлечено от шума на стъпки по чакъла, после се появи Джордж Зофел.

— Сеньор Зофел — каза Джон с широка усмивка. — Мислех, че вече си пожелахме „лека нощ“.

— Ти го направи — отвърна Джордж, като за момент впи очи в Джон Блейлок, после вдигна дясната си ръка и се огледа. — Какво… правите тук изобщо? Исках да накарам охраната да ви спре на изхода, за да ви кажа нещо, но те ми отговориха, че все още сте на паркинга и си правите пикник в каросерията на един камион.

Дейвид поклати глава.

— Това не е пикник, Джордж, а сериозна декомпресия.

Зофел кимна сериозно.

— Да, и на мен така ми се струва.

— Още ли ми се сърдиш? — попита Джон.

В продължение на няколко секунди Джордж Зофел мълчаливо се вглежда в едрия полковник, после наклони глава и изражението му омекна.

— Блейлок, това е най-дразнещото нещо в теб. Адски трудно е човек да ти се сърди дълго време, независимо какви поразии си направил.

Джон се обърна към Дейвид и вдигна чашата си.

— Ще пия за това. Аз съм майсторът на поразиите.

Зофел сбърчи лице в престорено отвращение.

— Току-що преминахме през невероятна криза, по време на която успя да обърнеш с краката нагоре цялата разузнавателна общност, а сега си седиш тук и смучеш бира, сякаш нищо не се е случило, и в допълнение развращаваш един действащ офицер.

— Не е просто бира, а „Гинес“, ако искаш да знаеш.

— Както и да е.

— Е, какво те води тук при лошите момчета, а? — подсказа Джон.

— Реших, че трябва да знаете, че французите са потвърдили отсъствието на бомби, вируси или неприятни химически вещества на борда на самолета на „Меридиън“. Тоалетните са били в полутоксично състояние, но май нищо повече.

— Е, слава богу, че получих навреме новините за онзи спектрографски анализ — каза небрежно Джон, като отбеляза киселото изражение на Зофел.

— Аха… ами — продължи той, — очевидно е било цял цирк за френските власти, да не споменаваме медиите, които не знаят и половината от цялата история. Съсредоточили са се върху бунта на пътниците, а не върху факта, че екипажът на „Меридиън“ почти уреди да ги взривят във въздуха.