Джон Нанс - Полет 6

За момент Мартин си помисли, че все още сънува. Сякаш отново беше до гишето в Лондон преди толкова много часове.

Но не, този глас беше различен.

Мартин се изправи от седалката и помаха, а служителката бързо закрачи към него.

— Вие ли сте Мартин Нгуме?

— Да.

— Бихте ли ме последвали, мистър Нгуме? Очакват ви на телефона.

— Мен? Но кой…

Обзе го страх, докато вървеше след нея. Не усети как го въведоха в един малък кабинет и му подадоха слушалката.

— Ало?

— Мартин? Ти ли си? — попита развълнувано един познат мъжки глас.

— Да. Филип? — В ума му се мярна лицето на един от съквартирантите му. — Филип ли се обажда?

— Кой друг, човече? Тук съм, в апартамента. Видяхме те по Си Ен Ен, след като чухме, че вашият полет има проблеми, че сте го отвлекли или нещо подобно. Както и да е, радвам се, че си добре. Трябваше ми разрешение от Конгреса, за да се свържа с теб.

— Аз съм добре, Филип, но… все още не знам нищо за майка ми, а ще отнеме още много време, докато стигна до Совето.

— Тя е добре, Мартин. Повярвай ми. — Филип доволно се засмя.

— Бих искал да ти вярвам — отвърна Мартин, — но е много страшно, когато една стара жена изчезне и никой не знае къде е отишла или какво е станало с нея.

— Е, познай какво, съседе? Ние знаем къде е отишла, а освен това знаем, че е съвсем добре, макар че се притеснява за теб.

Мартин замълча, като се опиташе да разбере думите му.

— Ти… ти знаеш? Как? Говорил ли си с нея? Свързал си се по телефона?

— Не. Искам да кажа, да, говорихме с нея. Сигурен съм, че е тя.

Мартин затвори очи и поклати глава. Ушите му си играеха номера, като го караха да чува това, което искаше да чуе.

— Значи не си сигурен, Филип? Как звучеше гласът й?

— Мартин, майка ти нали е една дребна чернокожа госпожа, много добре облечена, с голяма, широка усмивка?

— Ами… да, но защо… не те разбирам.

— Спомняш ли си статията за теб във вестника?

— Да.

— Е, някакъв добросърдечен богат човек от Чикаго очевидно се е трогнал от това, което си казал, как учиш в колеж заради майка си и така нататък, и решил, че тя трябва да дойде в Чикаго. Затова платил на един адвокат от Кейптаун да уреди нещата и когато адвокатът писал на майка ти, тя зарязала всичко… нали така, мисис Нгуме? — каза той някому. — Аха… тя кима. Когато получила писмото от адвоката, майка ти тръгнала, без да каже на никого, просто хванала влака за Кейптаун. Пристигна тук с лимузина преди няколко часа да те търси. Всичко трябвало да е изненада. Ето. Давам ти я.

— Мартин?

Когато чу гласа й, Мартин усети очите му да се изпълват със сълзи. Опита се да ги спре, но нямаше смисъл. Леденото чувство, че никога няма да я види отново, което се беше загнездило в стомаха му, и сегашното облекчение бяха толкова силни, че той тихо захлипа, докато майка му развълнувано му разказваше за голямото си приключение.

— Запознал си се с чудесни приятели, Мартин — говореше тя. — Купиха ми един от онези хамбургери и накараха една стара жена да се чувства много добре.

— Чакай ме там, мамо — каза той, като най-сетне се засмя през сълзи. — Идвам. Идвам си вкъщи при теб. Искам да ти покажа Америка.

Чикаго, пет седмици по-късно

Прокурорът Деби Рандъл седеше на удобната задна седалка на взетата под наем кола, като целенасочено отбягваше неодобрителния поглед на колегата си и се взираше упорито в книжата в скута си.

— Не можеш ли просто да се наслаждаваш на пътуването и да си говориш с мен? — оплака се Алекс Браунли.

— Бих могла — отвърна Деби, без да откъсва очи от обвинението в предумишлено убийство, отправено към някой си Брайън Логан, — но преди да се срещнем с този информатор, искам да прегледам случая.

— Просто е, Дебс — каза Алекс, като позволи на очите си да се плъзнат по приятните форми на тялото й. — Уволненият лекар толкова се е ядосал на авиокомпанията, че е решил хладнокръвно да пребие втория пилот до смърт.

Деби вдигна очи към него и поклати глава.

— Всичко друго е, но не и просто. Извършено е в състояние на афект и въпреки че те пледират за невменяемост, в крайна сметка ще го осъдим.

— Ще бъде трудно без тялото на втория пилот — каза Алекс.

— Този проблем може да се разреши.

— Тоест… човекът, с когото ще се срещаме, знае нещо, така ли?

Тя кимна и вдигна очи. Все още им оставаха около шестнайсет километра до „Полуоки“, едно частно летище на север от „О’Хеър“.

— Всичко, което знам — продължи Деби, — е, че нашият шеф преди няколко часа е разговарял с човек, който лети към „Полуоки“. Нашият безстрашен лидер каза, че след като двамата с теб сме каубоите, които го накараха да поеме това дело, за да послужи за урок на авиокомпаниите, ние трябва да отидем и да поговорим с него.