Джон Нанс - Полет 6

— Аз — отвърна мъжът. — Аз съм основанието.

Алекс се облегна назад, като клатеше глава и се мръщеше.

— Вие сте наредили да докарат двама много заети щатски прокурори чак от града, за да чуят личното ви мнение?

Той се обърна към Деби и понечи да стане.

— Това е абсурдно. Хайде да се махаме оттук.

— Чакай! — Тя вдигна ръка да го спре, като изучаваше мъжа срещу нея. — Какво точно искате да кажете с това, че вие сте основанието?

— Не ви ли трябва тялото на Гарт Абът, преди да обвините Логан?

— Не. Искам да кажа, че присъствието на тялото наистина щеше да помогне, но…

— Добре. Защото аз знам къде точно е то.

Двамата адвокати се спогледаха с разширени очи, а Алекс отново седна на ръба на плюшения стол.

— Къде?

— Тук.

— Тук? — попита Деби. — На борда на този самолет?

Той кимна.

— Аха. Точно пред вас.

Той се протегна и вдигна левия си крачол, като им показа метална скоба и гипс, наблюдавайки лицата им.

— Аз съм Гарт Абът и както се казва, слуховете за моята смърт са силно преувеличени.

Каръл Абът седеше в дневната с няколко приятели и чакаше от часове. Никой от тях не разбираше чувствата, които я разкъсваха, никой не знаеше какви остри думи беше разменила със съпруга си последния път, когато бяха разговаряли.

Сателитното обаждане на Гарт беше дошло неочаквано, някъде над Атлантическия океан, като гръм от ясно небе. Той не беше мъртъв и сега беше тук. Объркването в сърцето й беше смесено с огромно облекчение след седмиците притеснение и траура за един съпруг, когото и без това беше решила да изостави.

Сега Гарт влезе през предната врата с патерица и гипс на левия крак, влачейки десния. Хвърли патерицата на пода, сграбчи я и здраво я притисна. Разроши косата й, докато я целуваше по врата, после се отдръпна и я погледна право в разтревожените й очи.

— Аз мислех… — започна тя и не успя да довърши.

Останалите се стълпиха около тях и той започна да стиска ръцете им и да отвръща на прегръдките. Остави Каръл да го заведе до дивана, докато въпросите заваляха и той вдигна ръка да забави пороя.

— В доклада, който получихме, казваше, че краката ти са простреляни, Гарт. Те мислеха… този доктор, когото обвиниха, че те е убил, мислеше, че си умрял от загуба на кръв.

Той поклати глава.

— Кървях много лошо, когато паднах от самолета, но куршумът не беше засегнал артерията. Излезе, че са ме простреляли проклетите правителствени войски, а не бунтовниците. Попаднах в кръстосан огън.

— Значи са те оставили да умреш на пистата — каза един от мъжете.

— Не „те“, Кийт — отвърна Гарт, като отвърна на погледа на един от колегите си пилоти от „Меридиън“. — „Той.“ Старият ни приятел Фил Найт.

— Знаеш ли, че го уволниха?

Гарт поклати глава.

— Не знаех. Май не съм изненадан. Бях готов аз да убия копелето, особено докато лежах там и гледах алуминиевата птичка, в която бяхме летели, да се отдалечава без мен. Не мога да ви опиша как се почувствах. Не можех да повярвам! Пълно предателство, пълно изоставяне.

— Цялата авиокомпания беше шокирана, Гарт — заяви Кийт.

— И аз. Знаете ли какво? Трябваха ми всичките тези седмици да го разбера, но е вярно. Вината е повече на „Меридиън“, отколкото на Фил Найт. Какво са правели, по дяволите, когато са настанили неподготвен командир от вътрешни полети в международния отдел? Къде са останали обучението и тестовете? Те са го вкарали в кланицата и аз не смятам да мълча за това.

— Какво стана, когато Найт те остави там? — успя да каже Каръл.

— Имаше контраатака — отвърна Гарт. — След като видях самолетът да излита, чух как един от войниците, които ме простреляха, доближава да види дали съм мъртъв. Ритна ме в ребрата и ме обърна, а аз се опитах да изглеждам мъртъв и да не реагирам на болката. Очите ми бяха полуотворени и зърнах как отново се прицелва в мен, но изневиделица долетя изстрел и той падна мъртъв. Внезапно същият огромен широкоплещест командир на бунтовниците, с когото се бях разправял след като кацнахме, се появи и ме вдигна, докато войниците му стреляха във всички посоки, за да го прикриват. Мисля, че болката най-сетне ме накара да изгубя съзнание. Както и да е, събудих се три дни по-късно в малка полева болница и видях същия човек, генерал Мшира, който седеше там и се усмихваше. Излезе, че е лекар хирург и, общо взето, ме е закърпил.

— Но… как се измъкна оттам? — попита Каръл.

Той им разказа за искането за откуп и платените десет милиона, както и за това, че през последните няколко години Мшира е забогатял, като ефективно е обирал правителството и си е играл с армията му, докато ръководел бунта.