Джон Нанс - Полет 6

Изумена и все по-неуверена, Джуди стоеше, вдигнала тежката бутилка над главата си. Цялото й тяло трепереше, когато Джени Бретсън се промуши през вратата на пилотската кабина и я сграбчи.

Вътре се чуваше настоятелен предупредителен вой. Фил се изправи на колене, като се бореше да запази равновесие на хлъзгавия от кръвта под, и сграбчи сгъваемата седалка, за да огледа уредите.

„Автопилотът. Спускаме се.“

Краката му се хлъзгаха, но той успя да се добере обратно до лявото място.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Джени Бретсън на Джуди, след като измъкна металната бутилка от ръцете й и я хвърли встрани. — Какво си направила?

Беше шокирана от ужасяващия вид на тежко ранения Брайън Логан на пода. Избута Джуди с цялото си тяло навън от кабината и се обърна към няколко мъже, които се бяха доближили.

— Задръжте я, моля. Дръжте я здраво — нареди Джуди на най-близкия и се втурна обратно в кабината. Раната на лявата ръка на Брайън Логан я ужаси.

— О, господи.

— Удари го с проклетата брадва — каза Фил, като се бореше да изправи боинга.

Той издърпа дроселите и завъртя крилата, като меко и предпазливо вдигна носа нагоре. Хвърли отчаян поглед към Джени, докато тя отваряше чантата за първа помощ в пилотската кабина.

— Трябва да му сложа турникет.

— А аз трябва да взема това радио — отвърна Фил.

— Отдолу… отдясно… — успя да процеди Брайън през стиснатите си зъби. — Качи се… над мен… — добави.

— Къде?

— Отдясно… на пода…

— Бързо! — обади се Фил. — Моля те, побързай!

НРС, Шантили, Вирджиния

— Започва избягваща маневра — заяви пилотът на флотския изтребител „Томкет“, докато се връщаше на изходна позиция — или започва да обръща. Не съм сигурен кое. Чакайте… може би го спуска в свредел.

Дейвид Бърд, който слушаше напрегнато, хвана ръката на Джон Блейлок, за да привлече за секунда вниманието на по-възрастния мъж. Приведен над телефона, Джон се опитваше да разговаря с една друга секция в комплекса на НРС.

— Какво? — прошепна той.

— Джон, това е. Сега или никога. Имат зелена светлина. Ще стрелят.

Блейлок въздъхна и кимна.

— Задръж. Моля, продължавайте работа — каза в слушалката, докато се изправяше. — Трябва ни най-основен анализ… не изчаквайте сигурни резултати, просто ми дайте суровите данни в момента, в който излязат от компютъра.

Той остави телефона и се обърна към двамата аналитици в предната част на стаята.

— Джордж? Сандра? Кажете им да спрат. Вече имам доказателство, че кадрите от Нигерия са фалшиви.

Джордж Зофел рязко се завъртя. Гласът му беше напрегнат и уморен.

— Какво?

Джон повтори думите си, но спря преди края на изречението. Нямаше време. Дори ако Джордж Зофел и Сандра Колингс напълно се съгласяха с него, първо трябваше да убедят ЦРУ и да постигнат някакво съгласие.

Джон Блейлок рязко сграбчи слушалката, за да набере един номер с цялата скорост, на която беше способен. Той вдигна ръка към Зофел и Колингс да го изчакат.

— За какво говориш пък сега, Джон? — попита Зофел, като раздразнено се обърна към Дейвид Бърд. — Имаш ли представа за какво говори?

Дейвид поклати глава.

Пилотът на изтребителя отново докладва, че е на огнева позиция, готов да стреля.

— Отново съм се прицелил, база — каза Зверчето. — Той прекратява свредела и пак завива. Ще изчакам, докато изравни. Потвърдете, че все още имаме разрешение за стрелба.

Дейвид потръпна от ужас.

— Дай ми Санди — извика Джон. — Обажда се Голямата птица. Веднага!

Той чуваше в слушалките, че от „Ентърпрайз“ потвърдиха разрешението за атака.

Изминаха не повече от пет секунди, преди да се установи връзката.

— Бил, спри атаката и ми дай две минути, за да обясня.

На другия край на линията, в залата за извънредни ситуации, адмирал Бил Сандерсън стана от стола си.

— Джон?

— Повярвай ми, Бил. Аз съм в НРС. Спри ги. Ще изчакам.

Сандерсън грабна прекия телефон за връзка с оперативния център на „Ентърпрайз“.

— Кажете на Зверчето да не стреля.

Старши лейтенант Крис Бъртън се беше прицелил в левия външен двигател на боинга, след като самолетът спря да се върти и излезе от свредела, а пръстът му беше на бутона за стрелба, когато гласът на колегата му отзад прозвуча в слушалките:

— Давай, Зверче. Вече сме на 115 километра. Дори ако взривим всичките му двигатели, от това разстояние все още може да се разбие на брега.

В главата на Крис Бъртън се въртеше мисълта за отдавнашната руска атака срещу пълен с пътници корейски „Боинг 747“. Тогава нямаше нито прошка, нито пощада за съветските пилоти, които бяха убили повече от четиристотин пътници през онази нощ, въпреки че просто бяха изпълнявали заповеди. Пилотът, който пуснеше смъртоносните ракети, завинаги оставаше убиец, а той, Крис Бъртън, сега беше на ръба на същата съдба.