Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Не знам.

— Гари… би ли се отместил малко?

— Защо?

— Страх ме е. Искам да ме прегърнеш.

Гари преглътна и дори не усети острата болка в крака си, когато боингът се разтресе отново — в същия миг Щефани се намърда в леглото и притисна топлото си тяло до неговото.

Веднага щом видя буйните пламъци, Лий Ланкастър разбра какво се е случило и огледа спътниците си. Агресивният пастор и секретарят му бяха пребледнели от страх. Възрастните младоженци отзад се опитаха да му се усмихнат, но усмивката изведнъж замръзна на лицата им. Самолетът се бе наклонил наляво и стремително се издигаше!

Барб Ролинс впи нокти в седалката си и с неимоверни усилия разтегна устни в служебна усмивка. Не трябваше ли да е претръпнала досега? И все пак… никога в живота си не бе изпитвала подобен ужас. Искаше й се да позвъни на Джеймс, но реши, че надали има по-неподходящ момент да го безпокои. Тя можеше да почака — да почака и да се моли.

От прозореца на пилотската кабина се виждаше само нощната тъма. Холанд се бореше да задържи самолета, който се друсаше непокорно и ставаше все по-труден за управление на 30 метра над водата. Знаеше, че сега и най-малката грешка би била фатална. Слава богу, все още имаха две хидравлични системи и боингът беше управляем.

Двамата с Роб бяха наясно, че нападателят им няма да се откаже от намеренията си и ще се опита да ги догони. Единствената им надежда бе да летят колкото се може по-ниско над океана, за да избегнат противниковия радар.

Холанд отново зави наляво, докато зададеният курс не съвпадна с посоката на острова, от който сега ги деляха 75 километра. Изведе двата двигателя на максимален режим, отпусна носа и увеличи скоростта на 500 км/ч. До Възнесение оставаха 75 километра.

— Джеймс, колесника спуснат ли да го оставим?

— Да, по-добре да не го пипаме.

— А дали все пак да не обявим тревога? — продължи Роб.

— Няма смисъл. Всички изтребители от острова веднага ще се включат в атаката срещу нас.

— Джеймс, имаш ли представа кой ни преследва? — попита Рейчъл с пресипнал от вълнение глас. В очите й се четеше ужасът от неизвестната опасност.

— Не ми се вярва да е същият негодник, който изстреля първата ракета — ако е той, тук трябва да има пръст някаква свръхестествена сила. Никой изтребител не може да прелети пет хиляди километра, без да презареди, а къде ще зареди над океана?

— Наближаваме! — Роб наблюдаваше как разстоянието до Възкресение се стопява с осем километра в минута. — Остават само четирийсет и пет километра. Прагът на полосата е трийсетина метра над морското равнище.

— На пет-шест километра от нея ще се издигнем на безопасна височина. — Холанд погледна към екрана на компютъра. Пистата се намираше на около 40 градуса вляво от направлението, по което летяха. — Въведи ми една точка на подхода, пет километра и половина западно от полосата. Ще я използвам за набор.

Роб затрака по клавишите и на екрана се появи малко квадратче.

— Ето, Джеймс. Дотам са четиринайсет километра и половина.

— Благодаря ти. Би ли съобщил на пътниците да се приготвят за кацане?

Юри Стеблинко прелетя траверса на Възнесение на 14,5 км, на триста метра височина. Американските диспечери, обслужващи по договор летището, проследиха изумени странните показания на радара. Импулсите идваха ту от голяма височина, ту от малка — някакъв самолет кръжеше във въздуха без транспондер, без радиовръзка и без разрешение за кацане.

— Ако беше по времето на Фолкландската война — каза един от тях, — щях да си помисля, че е въздушна атака.

Обектът бе достигнал югозападната част на летището и сега, изглежда, се връщаше пак на север. Измина пет километра натам, после промени курса на юг, увеличи скоростта и отново зави на север, сякаш бродеше из небето в очакване на нещо.

Хоризонтът взе да просветлява, слънцето скоро щеше да изгрее. Хората от кулата надигнаха биноклите си, но както и да ги въртяха, не можеха да открият и следа от приближаващ самолет.

— Да не е пък НЛО? — зачуди се диспечерът.

Юри тъкмо зави на север за втора обиколка, когато сигналът от боинга засвятка на радара му. Както бе очаквал, „Куантъм“-66 летеше право към пистата.

— Падна ли ми най-сетне!

Той се втурна към целта и на половин километър от нея направи остър вираж с 60 градуса десен наклон. Боингът вече бе съвсем близо до плитчините — силуетът му се очертаваше смътно в утринната дрезгавина. В никакъв случай не биваше да достигне бреговата линия. Юри слезе на 30 метра над морското равнище и насочи ракетата към вътрешния ляв двигател.