Айрис Джоансен: Дъщерите на Пандора

Гласове.

Мегън усещаше мускулите на стомаха си като завързани на възел. Опита се да изхвърли страха от себе си. Не биваше да позволи на мама да го усети. Тя беше така щастлива и отпусната този следобед. Нямаше нужда Мегън да й разваля настроението.

— Защо си така тиха? — Майка й започна да прибира кошницата за пикник. — За какво мислиш?

Гласове.

Мегън отчаяно затърси подходящ отговор.

— Просто ми се искаше Нийл да може да дойде с нас. Ти покани ли го?

— По дяволите, не. Исках да прекарам време в компанията единствено на дъщеря си. Нийл доминира винаги и над всичко. — Усмихна се горчиво. — Той винаги получава цялото ти внимание. Не че те обвинявам. Първия път, когато го видях, ми напомни на портрета на принц от Ренесанса, който видях в един музей във Флоренция. Много елегантен, внушителен и леко всяващ страх.

Заглуши гласовете, прогони ги от главата си. Господи, как й се искаше да може да избяга от тях.

— У Нийл няма нищо, всяващо страх. Как можеш да говориш така?

— Хей, аз не го нападам. Това е просто сравнение.

Гласове.

За какво разговаряха? Мегън не можеше да се сети. Трябваше да се концентрира. Точно така, за Нийл.

— Обичам Нийл да е наоколо. Забавен е.

— Когато иска да бъде такъв. Макар да се радвам, че го харесваш. Аз също го харесвам. Той ми е добър приятел. — Усмивката й изчезна, погледът й изучаваше Мегън. — Ти не ме слушаш. Какво има, бейби?

— Нищо.

— Мегън.

— Гласове — прошепна Мегън. — Не ми харесва тук, мамо. Чувам гласовете.

— Глупости. — Майка й побърза да извърне поглед. — Казах ти, че те са плод на въображението ти. — Хвърли пластмасовите чаши обратно в кошницата. — Няма причина да не ти харесва тук. — Седна на пети и загледа залязващото слънце, чиито лъчи хвърляха златисточервени отблясъци по кариерата под тях. — Красиво е. Правили сме пикници на този хълм десетки пъти и никога не си споменавала, че чуваш гласовете. Чувала ли си ги точно тук и преди?

Мегън кимна.

— Но ти не искаш да говоря за тях.

— Защото не съществуват. — Протегна ръце и нежно положи длани на двете бузи на Мегън. — Не трябва да говориш за неща, които не съществуват. Когато беше по-малка, не беше толкова зле. Но вече си на петнайсет и хората ти обръщат повече внимание. Това трябва да си остане между нас, бейби.

— Или ще ме помислят за луда. — Мегън се опита да се усмихне. — Да, това не може да е нормално. Може би съм луда. Така ли е, мамо?

— Разбира се, че не. — Тя се наведе напред и целуна Мегън по носа. — Кой определя правилата? Кой може да каже кое е нормално? Големите композитори чували музиката в главите си, а според всички те са гении. Вероятно ще престанеш да ги чуваш, когато пораснеш.

— Каза същото и когато бях на седем.

— Но вече не ги чуваш толкова често, нали?

— Да.

— И каза, че вече не викат, а шептят?

Мегън кимна.

— Виждаш ли? — Очите й блестяха. — Има напредък. А когато станеш на двайсет и една, те ще са си отишли напълно.

Мегън смръщи вежди и каза колебливо:

— Може би… трябва да поговоря с психиатър.

— Не! — каза майка й рязко. — Никакви лекари. Това ще си остане между нас. Разбра ли?

Мегън кимна, обаче не разбираше. Никога не беше разбирала нищо, освен че майка й винаги беше нещастна, когато Мегън говореше за гласовете. Може би не искаше да признае дори пред себе си, че Мегън не е… нормална. О’кей, така да бъде. Може би простото решение на майка й на проблема беше правилното. Последното, което искаше, беше да направи майка си нещастна.

— Престани да се мръщиш. — Пръстът на майка й проследи двете бръчици на челото на Мегън. — Ще получиш бръчки като мен.

— Ти нямаш бръчки. Ти си красива.

Вярно беше. Сара Натан не притежаваше обикновена красота — кестенявата й коса блестеше на залеза, а лицето й имаше характерни черти, които излъчваха топлота и жизненост.

— Имам много бръчки. Но ако се смееш достатъчно често, те се смесват с тези, причинени от смеха, и се изгубват в тях. — Направи гримаса. — Така трябва да правиш, моя сериозна малка мишчице. Не се усмихваш достатъчно често. Караш ме да се чувствам като лоша майка.

Мегън поклати глава.

— Знаеш, че не е така. Няма по-добра майка от теб на света. А и аз не съм чак толкова сериозна.

— О’кей, напрегната си. — Изправи се и помогна на Мегън да стори същото. — Хайде, започва да се стъмва. Време е да се приберем. Утре си на училище, а аз имам работа. — Подаде на Мегън кошницата за пикник. — Не че трябва да се тревожиш за училището. Оценките ти са отлични. Знаеш ли, дори ми се иска да се концентрираш по-малко върху успеха си и повече върху забавленията си.