Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Реших, че горещият шоколад, за който говорихме, ще ти помогне да се отпуснеш. — Филип стоеше на прага на спалнята в ръка с чаша, от която се вдигаше пара. — Тъй като при реката ти дадох кофеин, достатъчен да държи буден и слон.

— Съмнявам се, че ще успее да ме задържи будна. — Тя се усмихна, пристъпи към шезлонга до леглото и се отпусна тежко в него. — Чувствам се изцедена.

— Добре. — Той й подаде горещия шоколад. — Обикновено си така заредена с емоционална енергия след тежка нощ, че да си изтощена, на практика е терапия за теб.

— Терапия? — Тя направи гримаса. — Не използвай тази дума. И без това имам проблеми с хора от болницата, които ме мислят за леко нестабилна. — Поклати глава. — Може би са прави. Но аз не разбирам. Не мога да проумея защо те не чувстват това, което чувствам аз. Толкова много болка… Как могат просто да се плъзгат по повърхността? Скот също не изглежда да ги разбира, той е добър човек, Филип.

— Знам. — Той сведе поглед към чашката горещ шоколад в ръката си. — Ти си много чувствителна млада жена. Предупредих те, че лекарската професия може би не беше най-добрият избор за теб.

— Но от твоята уста това звучеше така, сякаш съм разглезена, негодна за нищо. Южняшката красавица. Изборът беше добър. Никога, през целия си живот, не съм искала да правя нещо друго. — Присви устни. — И съм много добра в професията, Филип. Ще трябва само да преодолея прекалената си чувствителност. Ще се справя.

— Нямам и най-малкото съмнение, че можеш да постигнеш всичко, което решиш. Само се надявам, че можеш да останеш хладна и трезвомислеща и да се откажеш, ако стане прекалено трудно за теб.

Тя наклони глава на една страна.

— Толкова спокойна и трезвомислеща, колкото си ти, когато любимият ти отбор губи?

Той се засмя.

— Господи, не, надявам се ти да се справиш по-добре! — Изправи се. — Сега ще те оставя да се наспиш. — Тръгна към вратата. — И не сънувай онова копеле, което се опита да те изблъска от моста. Не заслужава дори да мислиш за него.

— Напротив, не мога да не мисля за него — каза тя мрачно. — Такива пияници не трябва да се движат по шосетата. Надявам се полицията да успее да го проследи и спре.

— Аз също — каза Филип. — Но ти не се тревожи прекалено, окей?

Тя се усмихна.

— Така са казвали обикновено на южняшките красавици. Внимавай, Филип.

— Предполагам, че живея в Атланта прекалено дълго. — Той й намигна и затвори вратата след себе си.

Тя отново изпита прилив на обич към него. Остави чашата на нощното шкафче и изгаси нощната лампа. Причината Филип да остане в Атланта беше, че не искаше да откъсне Мегън от нейните корени след смъртта на майка й. Той беше само наполовина брат на майка й и нямаше никаква отговорност към Мегън. Но беше избрал да зареже удобния си живот в Сиатъл и да се установи тук с нея. Беше й казал, че като инженер на свободна практика би могъл да работи навсякъде и че винаги е харесвал атмосферата на Атланта. Когато говореше за това, караше го да звучи като приключение, а не като жертва.

— Хайде, заспивай. — Филип отново подаде глава през вратата. — Всичко ще бъде наред. Трябва само да работим, да се стараем.

— Аз трябва да го направя — поправи го тя. — Ти вече направи достатъчно за мен. Хайде, престани да се грижиш за мен и си почини.

— Да, мадам. — Той затвори тихо вратата.

Усмивката й изчезна. Тя се опита да се отпусне. Както беше казала на Филип, трябваше сама да се погрижи за проблемите си. А един от тях беше, че винаги имаше проблеми със съня след такива травмиращи нощи. А когато спеше, сънуваше. Странни, несвързани, ужасяващи сънища…

Надяваше се, дяволски се надяваше, че няма да бъде така и тази нощ.

Филип изчака да се увери, че Мегън е дълбоко заспала, преди да отиде във всекидневната и да извади мобилния телефон от джоба си.

Беше почти на зазоряване, но гласът на Нийл Грейди звучеше бодро. Филип си помисли, че копелето едва ли не е очаквало обаждането му.

— Възможно е да имаме проблем.

— Това не е изненада. След като не си ми се обаждал през последните три години. — Направи пауза. — Да не би да е станала тревожна или странно избухлива?

— Не, по дяволите, тя е добре.

— Да не би да долавям прекалено възражение в думите и гласа ти, Филип?

— Не, тя се справя, наистина.

Мълчание.

— Добре, може би е малко нестабилна на моменти, но само когато е изправена пред проблеми в болницата.

— Промени в настроенията?

— Не съм забелязал.