Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

После, на следващия ден, щеше отново да се впусне след Мегън Блеър.

Сиена се обърна към Молино.

— Прецакал е работата. Дава какви ли не извинения и обещания, но основното е, че тя е още жива. Да изпратя ли някого другиго?

Молино се замисли.

— Не още. Той обикновено работи добре и бързо. Уби детето в Орландо миналата година без никакви проблеми за нас. — Добави подигравателно: — Изненадан съм, че въобще предложи да изпратим този младеж. Той посещава някакъв изискан колеж — точно като теб. А това означава, че е по-умен от невежа като мен.

Изражението на Сиена не се промени.

— Образованието е ценно, но не може да замени опита. Ако не може да свърши работата, ще трябва да го заменим.

Молино раздразнено си помисли, че Сиена звучи като някой проклет адвокат. Обикновено успяваше да проникне под тази негова лакирана и излъскана повърхност, но напоследък Сиена успяваше да се сдържа и не обръщаше никакво внимание на забележките му. Вероятно мислеше, че нито едно мнение, освен неговото, няма значение. Обърна се и тръгна към френските прозорци.

— Не бързаме. Знам къде е тя.

След дванайсет дълги години, най-после бяха открили кучката. Грейди им беше предоставил поне дузина фалшиви следи и разочарованието за тях през изминалите години никак не беше малко.

— Освен това, понякога ми се иска сам да свърша работата.

Усещаше как омразата го разяжда. Глупак. Ние почти свършихме с нея, Стивън. Точно както ти обещах.

— Някакви доклади по отношение на Грейди?

— Бяхме съвсем близо до него в Рим. Но не успяхме да го заловим. Знаем, че също не е открил търсеното, защото иначе нямаше да продължава да търси. Мислим, че е в Париж.

Молино с горчивина си помисли, че Грейди винаги е по петите му, непрекъснато му диша във врата. Колко ли още ще може да тича пред него? Дали ще стигне първи до наградата?

Но сега трябваше да забрави за Грейди. Накрая щяха да хванат и него. А в момента трябваше да се концентрират върху врага, който стоеше пред портите им.

Мегън Блеър.

Париж

Нямаше нужда от това, по дяволите. Грейди остави телефона след разговора с Филип, отиде до прозореца и зарея поглед над покривите на Сен Жермен. Изкушаваше се. Как би могъл да устои на изкушението, щом всеки път се срещаше с разочарованието? Опитваше се да изхвърли Мегън Блеър от мислите си през последните дванайсет години, а ето, че тя пак беше връхлетяла в живота му. Уж беше успял да се отърве от нея, надяваше се тя да остане скрита в малката къща в Атланта. Но не се получаваше.

Знаеше, че през последната година тя се променя, израства. Не се налагаше да разчита на докладите на Филип, защото беше осъществил връзка с Мегън в нощта след смъртта на майка й. Единственият начин да я контролира беше наблюдението. Само така можеше да й помогне да остане стабилна. Тя беше израснала с обичта и доверието към Филип, които се бяха появили още след първата година, прекарана под неговите грижи. Животът й беше станал много по-спокоен. Той беше успял да се дистанцира, да запази връзката, без тя да бъде натрапчива и да доминира над всичко в живота им.

Но не и напоследък. Имаше моменти на интензивност. Майка й беше достигнала зенита си в средата на двайсетте си години, а сега Мегън беше на двайсет и седем. Ако беше толкова силна, колкото той смяташе, че е, нямаше да може повече да отлага достигането върха на способностите й.

Дори заплахата, приела образа на Молино, да не съществуваше, много скоро щеше да му се наложи да направи нещо. А сега времето бързо изтичаше.

Набра номера на Джед Харли в Маями, Флорида.

— Тръгвам от Париж тази вечер. Искам и ти да потеглиш веднага към Атланта.

— И да оставя тези слънчеви плажове и полуголи жени, които сънуват тялото ми? Трябва да имам добра причина за това, Грейди.

— Молино е открил Мегън Блеър.

— По дяволите! Това е лошо.

— Много лошо. Мислех, че няма никога да се случи.

— Чакай малко. Минаха дванайсет години. Тя не е направила нищо погрешно, нали?

— Не и според Филип. Тя е типичното здравомислещо американско момиче, умно, работливо, привързано към животните, мило с болните. Накратко, тя е истинско чудо.

— И ти не му вярваш?

— Вярвам му. Но Филип много я обича и е възможно да е станал сляп за недостатъците й. Той не иска тя да бъде Пандора. — Устните на Грейди се изкривиха. — По дяволите, никога не съм се опитвал да го убедя в противното, защото исках да бъде неин пазител. Филип беше идеалният избор — всичко, което аз не бях. Съществува дори възможност да е бил прав.