Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Разбира се. — Подаде й ключовете за колата. — Но ще е добре да си починеш още малко. Преуморяваш се през последните две седмици. Можеш да се огънеш.

— Не искам повече почивка. Напоследък Дейви не получава достатъчно внимание нито от Скот, нито от Жана. Те са много заети с тежката задача да направят брака си сполучлив. — Поклати глава. — Скот се опитва да пренебрегне факта, че Дейви е син на друг мъж, но не успява напълно. А Жана е добра майка, но в момента иска да бъде добра съпруга.

— И ти ще играеш ролята на майката за момчето.

— Не, то си има майка. Не бих се опитала да заменя Жана. Не е необходимо любовта да има име или титла. Дейви е сладко дете, а четиригодишните нямат проблеми с приемането на обичта, когато я намерят в някого.

— Би трябвало да имаш собствено дете.

— Ще бъде хубаво, да. — Сведе поглед към купичката с овесени ядки. — Може би след десетина години или там някъде. Ако открия подходящия мъж.

— И какво точно означава „подходящ“? Какво се случи с младия мъж, с когото излизаше, докато беше в медицинското училище? — Той смръщи вежди. — Как му беше името…?

— Джулио Медера.

— А, да. Той буквално те задушаваше. Не можеше да свали ръцете си от теб. От типа страстни латиноамериканци, добри любовници. Това ли те привлича?

— Страстта е привлекателна за повечето жени. — Любопитният й поглед се спря на лицето му. — Не си спомням, преди да си ме питал за любовния ми живот. Да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

— Няма начин.

— Вече завърших и мога да си наема апартамент близо до болницата. Вероятно трябва да помисля за това.

— Да не си посмяла. Не искаш да оставиш сам старец като мен, нали? Аз вероятно просто ще изчезна, ще се слея със залеза. — Усмихна й се нежно. — Ние сме семейство, Мегън. Ако настъпи моментът, в който ще поискаш да си тръгнеш, ще ти помогна. Но не бързай. Тези години трябва да са добри и за двама ни.

Тя кимна.

— Просто се питах защо говориш за любов, брак и бебета. Не е обичайно за теб.

— Може да съм решил, че трябва повече да говорим за онова, което мислим. И за това, как се чувстваме.

Тя направи гримаса.

— Филип, аз говоря прекалено много за това, как се чувствам по отношение на различни неща. Досаждам ти. Реших вече да не се оплаквам.

— Но ти никога не се оплакваш.

— Казваш го, защото ме обичаш. — Усмивката й изчезна.

— Слава богу. Казвала ли съм ти някога колко много означава твоята обич за мен? Ето за какво трябва да разговаряме. — Бутна стола си назад. — И за твоя личен живот. Ако си спомням правилно, не си излизал на среща, откакто започнах практиката си в болницата.

Той се усмихна.

— Но аз имам извинението на напредналата си възраст.

— Глупости. — Той се засмя. — Надявам се да си права. — Усмивката му изчезна. — Какво се случи с твоя Джулио?

— Беше прекалено напрегнат. — Обърна се към вратата, но хвърли поглед през рамо. — За какво са всичките тези въпроси? Кошмари. Промени в настроението. Несъществуващият ми любовен живот. Не си бил така любопитен от първите години на грижата ти за мен. Защо си така настойчив сега?

— Уплаших се снощи — каза той тихо. — Едва не те изгубих. Предполагам, хрумнало ми е, че трябва да се интересувам повече дори от най-дребните неща в живота ти. — Усмихна се. — Реших, че може би занемарявам задълженията си.

Тя изпита прилив на топла привързаност и обич към него.

— Дългът нищо не означава. Ти ми даваш любов, което е хиляди пъти по-важно.

Махна му и излезе. Усмивката й изчезна, докато вървеше по алеята към колата. Не искаше да създаде впечатление, че избягва въпросите му, но все още й беше трудно да говори за Джулио. Беше го наранила и все още изпитваше вина. Той беше сбъркал страстта с любов, а тя трябваше да внимава повече. Разкаянието й беше така силно, че й беше попречило да се втурне презглава към следващата връзка. Беше се изкушавала няколко пъти, защото беше открила, че сексът е незаменим отдушник, който отнема болката и напрежението и дори прекалените емоции. Обаче не беше честно да взема, когато това причинява болка на онзи, който дава.

Първо правило: не причинявай вреда.

Първото правило на Хипократовата клетва, която беше произнесла съвсем наскоро. На устните й разцъфна усмивка, когато започна да изкарва колата на заден ход от алеята. Независимо как и къде прилагаше това правило, честта си е чест.

Но сега трябваше да забрави за Филип и за неочаквания разговор за любовния й живот. Малкият Дейви я чакаше и това беше единственото важно нещо днес.