Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Говориш в минало време.

— Така ли?

— Какво планираш, Грейди?

— Осигурих дванайсет години спокойствие на Мегън Блеър, Харли.

— И това означава?

— Ако е готова да експлодира, защо да не я оставя да намери онова, което търся, и така да пратя Молино по дяволите?

— Мен ли питаш? Аз бях вече вън от играта, когато ти отвлече майката на Мегън от Молино и я скри в Северна Каролина. Не знам какъв е залогът, но дори и да знаех, едва ли щях да го разбера. Не съм като теб. Аз съм абсолютно обикновен — като ябълков пай. И така ми харесва. Не бих сменил и всичкия чай на Китай за товара, който носиш. — Засмя се приглушено. — Е, може би щях да успея да се справя, ако бях император. И ако оцелеех. Но компенсацията ще трябва да е изключително щедра.

— Ще се справиш.

Познаваха се вече години наред и през това време не се бяха изправяли срещу ситуация, в която Харли да не може да се справи. Той беше един от най-ценните войници в Специалните сили, в които Грейди беше служил като „консултант“. След като се беше освободил от военните и се беше захванал с други неща, те продължиха да поддържат връзки. Той беше изключително умен, с богат опит, упорит и издръжлив. Много издръжлив.

— Обаче няма достатъчно добра компенсация на цялата планета, Харли. Повярвай ми.

— О, вярвам ти. В противен случай нямаше да сме приятели толкова години. Всъщност намирам психическите ти способности за доста очарователни… но от разстояние. И какво трябва да правя аз в Атланта?

— Да наблюдаваш Мегън Блеър, докато аз дойда там. — И той издиктува домашния й адрес.

— Отегчително.

— Може и да не е толкова скучно, колкото мислиш. Възможно е хората на Молино отново да предприемат нещо. И е много възможно да прережеш нечие гърло.

— Това е вярно. Знаеш как да внесеш радостен лъч в живота ми. Тръгвам. — И той затвори.

Грейди натисна червения бутон. Не беше сигурен какви действия да предприеме, докато те не се оформиха като думи при разговора му с Харли. По дяволите, как да не съм знаел! , помисли си със силно раздразнение. Просто току-що си беше изяснил какво трябва да направи самият той. През годините, в които двамата бяха свързани, беше опознал Мегън много по-интимно от всеки друг. Което не беше лесно решение. Да, добре, изборът беше направен. И сега трябваше да пусне тигъра от клетката.

Свикни с мен, Мегън. Ние ще станем много, много близки.

Не трябваше да се бави. Всяка секунда беше от значение. Трябваше да опакова багажа си и да потегли към летището. Тя спеше и това щеше да му даде възможност нежно и незабележимо да я доведе до състояние, в което тя щеше да го приеме. А докато беше в самолета, щеше да се концентрира в това бавно да опита да накара Мегън да го разпознава на подсъзнателно ниво и така да заздрави връзката между тях.

И нека Господ помогнеше и на двама им.

Господи, колко добре се чувствам , помисли си Мегън, докато пристъпваше под топлата струя на душа. Умът й беше бистър, кипеше от енергия. Може би заради допълнителните часове сън. Беше спала цели десет часа, което беше доста необичайно за нея. Може би инцидентът предната нощ я беше разтревожил повече, отколкото беше помислила. Тогава изпитваше единствено гняв, а по-късно и чувство за безпомощност, което пък подклаждаше още повече раздразнението й.

Престани да анализираш и забрави за това. Онзи идиот, който се беше опитал да я изблъска от шосето, със сигурност не се тревожеше за случилото се. Полицията щеше да се погрижи за него. А тя си имаше своя живот и беше твърдо решена той да е добър, по дяволите.

Отиде в кухнята, където беше Филип. Той вдигна поглед и й се усмихна.

— Изглеждаш пълна с енергия и щастлива. — Изучаваше я. — И оптимизъм?

— Защо не? — Тя напълни една купа с овесени ядки. — Снощи всичко ми изглеждаше мрачно и безрадостно, но не мога да практикувам медицина така, както другите го искат от мен. Правя онова, което сметна за необходимо и което вярвам, че е правилно за пациентите ми. Ако от болницата ме изритат, защото не отговарям на техните разбирания, ще отида доброволно да лекувам болните от СПИН в Африка. Пет пари не давам какво мислят другите.

— Аз бих помислил на твое място. — Подаде й чашата с мляко. — Просто изглеждаше леко потисната снощи. Не очакваш да се възстановиш така бързо. Не си склонна на бързи промени в настроението. Поне аз не съм забелязал. Не си, нали?

Тя поклати глава.

— Имаш ли кошмари?

— Не. — Тя сви рамене. — Казват, че сънят успокоявал. Със сигурност спах достатъчно този път. — Започна да се храни. — Ако не побързам, ще закъснея да взема Дейви. Имам свободен ден и обещах да го заведа в зоопарка след училище. Мога ли да взема твоята тойота, докато си уредя кола под наем?