Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Господи, прекрасна е! , помисли си Грейди.

Мегън стоеше до Дейви пред клетката на слона. Беше се навела и шепнеше нещо в ухото на детето. Беше наистина красива, достигнала зенита на красотата, притежаваща всичко, което на младини беше само обещание. Усмихваше се и сякаш привличаше всичката светлина на облачния ден. На петнайсет тя беше слаба и плоска като дъска, но усмивката й беше същата — изразяваше едновременно дяволита палавост и бездиханно предчувствие. Сега тялото й беше зряло, а усмивката й беше топла и изразяваше съчувствие.

Той виждаше как й отговаря малкото момченце. То се смееше и се притискаше в нея. Кой би могъл да го обвини?

Трябваше да престане да стои и да я гледа втренчено, да си спомни коя е Мегън и каква е значимостта й в момента. Да помисли също и за това, какво би могла да бъде за него. Да, човек винаги трябва да прави това, което трябва, нали?

— Може ли да пояздя слона? — запита Дейви. — Обзалагам се, че ще ме хареса.

— Сигурна съм, че ще е така. — Мегън му предложи пуканки. — Но не мисля, че позволяват на малките момченца да яздят животните. Може би трябваше да отидем в зоологическата градина за домашни любимци.

— Искам слона. Тук има само скучни кози и други подобни животни. — Дрезгавото, но въпреки това нежно гласче на Дейви беше изпълнено с отвращение. — Няма дори горила.

— Ужасно, нали?

Тя се опита да помисли за алтернативите. Обикновено, Дейви не се оплакваше и не хленчеше, но можеше да бъде доста упорит и дори твърдоглав, когато в главата му се родеше някаква идея.

— Не знам защо не са наели Кинг Конг заради теб. Какво ще кажеш да се повозим на влакчето?

— Предполагам, че ще ми хареса. — Погледна с копнеж слона. — Ако си сигурна, че няма да ми позволят да яздя…

— Сигурна съм. — Тя го побутна нежно към влакчето. — Но ще говорим с майка ти и ще видим какво можем да направим…

Обгърна я мрак, който сякаш се завъртя пред очите й.

Гласове. Гласове. Гласове.

— Мегън?

Дейви я дърпаше за пуловера и я гледаше, смръщил вежди.

— Няма ли да се качим на влакчето?

Тя тръсна глава, за да я проясни. Гласовете си бяха отишли. Странно. Не, някак си не беше… странно. Беше й страшно, ужасяващо познато.

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направим. — Сложи го на седалката и седна до него. Сърцето й биеше бързо, учестено. Какво й ставаше, по дяволите?

Мама.

— Погледни тюлените, Мегън. — Дейви се беше навел нетърпеливо напред. Минаваха покрай открития басейн. — Гледах филм за тюлените. Беше забавен.

— Животните могат да бъдат и забавни. Но и хората могат да бъдат такива, Дейви. Единствената разлика е, че понякога не разбираме, че сме…

Гласове!

По-силни. По-високи. Пищящи.

Неразбираеми викове, ехо.

Гласове. Гласове. Ехо. Ехо.

Не!

Тя се сви на седалката, когато болката я връхлетя. Дейви изпищя. Трябваше да стане. Дейви беше силно уплашен. Трябваше да се погрижи за… Гласовете затихнаха, след това съвсем заглъхнаха. Смътно осъзнаваше, че до нея стои униформеният кондуктор, който й говореше нещо със загрижено лице… Бавно, седна отново. Дейви плачеше. Тя инстинктивно го прегърна и го притисна към себе си.

— Всичко е наред… — Говореше завалено, неясно. Опита се да артикулира звуковете по-добре. — Всичко е наред, Дейви.

— Искате ли да ви заведа до центъра за първа помощ, мис? — казваше в този момент кондукторът. — Има ли някой, на когото искате да се обадя?

— Не, добре съм.

Обаче не съм добре , помисли си, обзета от паника. Мили Боже, гласовете… Ами ако ми се случи отново? Дейви. Трябваше да защити Дейви.

— Може би ми е малко лошо. Ако можете да уредите кой да остане за малко при мен, само докато се обадя на майката на Дейви, за да дойде да го вземе. — Протегна ръка към телефона. — Ще се обадя на майка ти, Дейви. Вероятно това при мен са първите симптоми на грип. — Погали го нежно по главата и го притисна към себе си. — Помниш ли как се чувстваше преди няколко месеца, когато се разболя? Чувстваше се страхотно само след няколко дни, но все пак онези, в които беше болен, никак не бяха приятни, нали?

— Да — съгласи се той и зарови глава в нея. — Не искам да си болна.

— Не съм много болна. Лекар съм, така че знам как да се погрижа за себе си, забрави ли? Утре ще съм добре. — Целуна го по челото. — Ще ми помогнеш ли, като ме хванеш за ръката и стоиш мирно и тихо? Понякога и това помага на хората да се почувстват по-добре…