Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— По дяволите, не я наранявай.

Грейди не погледна назад и отговори разсеяно, защото мислите му вече бяха насочени към Мегън.

— Не, ако мога да го избегна.

Пещера.

Каменоломна.

Гласове. Гласове. Гласове.

Ръце, които я притискат надолу. Тъмни очи, впити в нейните, заглушават гласовете.

Мама!

— Спокойно, Мегън. Всичко това е минало.

Не, гласовете още са тук. Винаги са тук.

— Отвори очи. Погледни ме и това ще свърши.

Да, накарай ги да си отидат.

— Не, ти трябва сама да си помогнеш. Отвори очи.

Тя отвори бавно очи и видя Нийл Грейди да седи до леглото й.

Той ми напомня за принц от Ренесанса…

Принц? Грейди? Сигурно още е в лапите на съня. Не познава никакъв Грейди. Не, това е просто един непознат. Но той седи съвсем спокойно на стола, в стаята й. Седна в леглото — бързо и рязко.

— Кой си ти, по дяволите?

— Не съм заплаха за теб.

— Не ме баламосвай! Излез от стаята ми!

— Веднага. — Изправи се. — Да ти донеса ли чаша вода?

— Не искам вода. Искам да се махнеш оттук. Къде е Филип?

— Чака отвън. И ще чака, докато не му кажа, че може да влезе.

— Той знае, че си тук? — Изведнъж си спомни загриженото изражение на Филип. — Ти лекар ли си? За бога, добре съм. Нямам нужда от лекар.

— Не си добре. — Наведе се напред. — И за нещастие, ще станеш много по-зле, преди да получиш подобрение. И, не, не съм лекар. Казвам се Нийл Грейди. — Кимна, когато долови промяна в изражението й. — О, да, срещали сме се и преди. Започваш и сама да си спомняш. Това е много обещаващо… и малко страшно. Не би трябвало да можеш да правиш такива пробиви.

— За какво говориш, за бога? — Отхвърли завивките встрани. — Ще отида при Филип.

— Съжалявам. Не можеш. Първо трябва да ме изслушаш.

— Мога да направя всичко, което…

Гласове. Пищят. Гласове. Болка.

— Не! — Зарови глава във възглавницата, обаче не можа да ги прогони.

Гласове. Агония. Писъци.

Мамо, помогни ми. Мамо, помощ.

— Тя не може да ти помогне. Знаеш го. Но аз ще ги накарам да си отидат — каза Грейди грубо. — Мислиш ли, че ми харесва да ти причинявам това? Но трябва да ми позволиш да разговарям с теб. Ще останеш ли тук да ме изслушаш?

— Прогони… ги.

— Ще си отидат само след няколко секунди. Отпусни се. Прекалено си напрегната.

Да се отпусне? Той сигурно беше луд. Как би могла да се отпусне, когато болката… Гласовете си отидоха.

Обзе я толкова силно облекчение, че крайниците й омекнаха. Пое си дълбоко дъх. Трябваше да престане да трепери.

— Махни се оттук! — каза тя неуверено. — Не знам какво ми причини, но искам да…

— Знаеш какво ти причиних — каза Грейди. — Просто не искаш да си го признаеш. — Направи гримаса. — Или може би вината е моя? Трудно ми е да вдигна контрола само отчасти, когато си била с мен толкова дълго. Обикновено е или всичко, или нищо.

— Не знам за какво говориш. — Изгледа го гневно. — И не искам да знам. Искам просто да си тръгнеш.

— Обаче не искаш да рискуваш да изтичаш при Филип. Защото знаеш, че гласовете ще се върнат. — Облегна се назад. — Предполагам, че просто трябва да те оставя сама и бързо да попиеш всичко. Да започнем с това да върнем спомените ти за мен. Ти беше на петнайсет. Живееше с майка си в малка къща на крайбрежието в Северна Каролина. Двете бяхте много близки. Онова лято наех друга малка къща в съседство с вашата и двете с майка ти бяхте много любезни с мен. Станахме добри приятели. Яздехме заедно по плажа. И играехме на карти вечер.

Нийл се смее на Мегън, когато тя се опитва да блъфира на покер. Майка й клати глава развеселена, когато минава край тях на път за кухнята.

Спомените се върнаха изведнъж, заприиждаха, обгърнаха я.

Нийл помага на Мегън с домашната работа по латински за курса по кореспонденция.

— Ти всъщност никога нямаше нужда от помощ — каза тихо Нийл Грейди. — Просто ти харесваше да имаш компания. Винаги си била много мила и си имала нужда от много любов. Понякога се чувстваше самотна, докато живеехте там, на плажа.

— Не бях самотна — възрази ожесточено тя. — Двете с мама бяхме там една за друга. Така ни харесваше.

— Самотни бяхте. Но тя постъпваше така, както смяташе, че е най-добре за теб. Разкъсваше се между желанието си да ти осигури нормален живот и да се опита да те защити. — Направи пауза. — Защото нито една от двете ви не беше съвсем нормална. И двете бяхте малко… различни.

Мегън почувства как всеки мускул в тялото й се стяга.