Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Грейди се надяваше, че той е прав. Беше успявал да запази обективността си винаги — до момента, в който влезе в спалнята. Въпреки че моментът беше тежък за нея и равносилен на наказание, Мегън беше успяла да запази смелост и присъствие на духа, които му бяха повлияли — по начин, който нямаше нищо общо със съжалението. Беше я наранил, но не беше успял да я сломи. Искаше да облекчи болката й, но пък точно тази болка щеше да я подтикне да прави това, което той иска от нея.

— Не й казах нищо нито за Молино, нито за Книгата. Тя има достатъчно проблеми с приемането на истината за майка си. — Погледна Филип. — И за теб.

— Казал си й за мен? Много ти благодаря, Грейди. Не можеше ли поне това да почака? По дяволите, аз съм най-добрият й приятел.

— Никакви лъжи повече. Време е да излезем на чисто.

— Дори ако това означава тя да остане съвсем сама на света.

Грейди кимна.

— Осигурих й черупка, макар и изтъкана от лъжи, която я пази в продължение на дванайсет години. Но сега трябва да излезе от нея и да се изправи лице в лице с истината. — Тръгна към вратата. — А сега отиди при нея и й помогни. Много я боли.

— Благодарение на теб.

— Нима очакваш да отричам? — запита той грубо. — Разбира се, вината е моя. Аз й причиних болка. И бих го направил отново.

Затръшна силно вратата след себе си и изтича надолу по стъпалата на верандата. Трябваше да се отдалечи от Мегън Блеър, Филип и болката, която беше причинил и на двамата. Нямаше значение, че тя беше необходима. Понякога и необходимите действия причиняваха болка и мъка. Искаше той да бъде този, който да се върне в спалнята и да даде на Мегън утеха, успокоение и надежда. Искаше той да държи ръката й и да й каже, че ще държи затворени всичките й лични демони.

Но не можеше да го направи. Заплаха беше също така подтикът и можеше да му се наложи да го използва. Филип щеше да бъде Белия рицар, който щеше да спаси измъчената принцеса. Грейди беше свикнал да бъде Черния рицар.

— Може ли да вляза? — запита тихо Филип. — Ако искаш, ще се върна по-късно.

— Защо? — Мегън седна в леглото. — Отлагането ще накара ли онова, което имаш да ми кажеш, да звучи по-приятно и по-приемливо?

— Не. — Той затвори вратата. — Лъжите винаги са мръсни, а тази ми засяда на гърлото от години. Радвам се, че се сложи край. — Седна на стола до леглото. — Изглеждаш ужасно. Мога ли да ти донеса нещо?

Устните й се изкривиха.

— Може би още една чаша горещ шоколад? Не си прави труда. Няма нужда да продължаваш да играеш играта.

— За мен не беше игра — каза той нежно. — А удоволствие. За мен моментите, които сме прекарали заедно, са много ценни.

Тя изпита топлота към него. Не, не можеше да си позволи да омекне. Дори към него. Той я беше предал.

— Той каза, че ти е платил. Вярно ли е?

— Да. Трябваше да живея някак си, докато се установя тук. Но не заради това го направих. Исках да ти помогна, Мегън.

— Да, разбира се.

— Погледни ме. Знам, че се чувстваш объркана, наранена и сама. — Ръката му хвана нейната. — Не си сама. Аз съм тук за теб. Интересувам се от теб. Ако имах дъщеря, не бих могъл да я обичам повече. Иска ми се ти да беше моя дъщеря. — Направи кратка пауза. — Знам колко много те боли. Мен също ме боли.

Казваше истината. Тя усещаше тъгата и болката му. Опитваше се да не им обръща внимание. Това беше невъзможно. Пред нея беше Филип . Не можеше да го остави нещастен. Но не можеше и да не обсъдят онова, което той беше направил.

— Постъпил си неправилно, Филип. Не е трябвало да го правиш.

— Ако не се бях съгласил с Грейди, той щеше да намери някого другиго. Той ми даде възможност да се откажа. Трябваше да се срещна с теб на погребението на майка ти. Ако усетех, че не мога да ти помогна, можех да откажа. — Усмихна се. — Той обаче знаеше, че сърцето ми ще омекне, още щом те видя. Ти стоеше до гроба объркана, страдаща, но се опитваше да бъдеш смела. Не ставаше въпрос дали искам да ти помогна, а как да го направя. А се оказа, че е толкова лесно. Станахме семейство. И позволих на Грейди да подправи документите, така че всичко да изглежда законно. — Усмивката му изчезна. — Не ми отнемай семейството, Мегън.

Тя почувства как сълзите се събират в очите й.

— Откъде да знам, че просто не правиш онова, което Грейди иска от теб? Той, изглежда, е… Е, не знам. Каза ми… Каза, че съм странна.

— Сигурен съм, че не е използвал тази дума. Това ще прилича на поговорката: „Присмял се хърбел на щърбел“.

Тя замръзна.

— Но ти не оспорваш основното, нали? За Бога, Филип. Аз не съм… Никога през живота си не съм правила нещо странно. Знаеш, че казвам истината.