Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Не, това е лъжа.

— Сара те учеше да отговаряш така. Трябваше да отричаш пред всеки, който те запита. Само така тя можеше да те защити. Тя излъга дори теб и ти каза, че гласовете, които чуваш, са причинени от проблеми в мозъка, нали така?

— Не те слушам.

— Напротив. Сара беше много надарена психически и предаде тази си дарба на теб. Тя обаче смяташе това не за дарба, а за проклятие. Не искаше този тормоз и в твоя живот, затова отричаше, че съществува.

Паниката започна да я завладява.

— Не трябва да се пазиш от мен — поклати глава той. — Или може би трябва. Но не и от истината. Никой не е по-наясно с тази дарба от мен.

Тя поклати глава.

— Не знам нищо за подобни психически глупости.

— Тогава е добре, че аз знам много, нали? По света има много психически таланти. Хора, които могат да четат мисли, да лекуват, да предсказват.

— Шарлатани.

— Някои от тях. Но другите са напълно автентични.

Тя навлажни устни.

— Не и аз. Аз не съм нищо от това.

— Не. Досега си показала само една дарба. Ти си Слушател.

— Какво?

— Чуваш ехо, отзвуци. Ако си поставена на място или в ситуация, в която се случва нещо силно стресиращо или трагично, ще можеш да разиграеш цялата сцена. — Тихо добави: — Само че има прекалено много трагедии, прекалено много човешки същества, които изпитват болка или мъка. Ехото те бомбардира, отзвуците се смесват, докато накрая станат един дълъг нескончаем писък.

Той греши , помисли си тя. Всеки писък е индивидуален и ясно определен, болката е неописуемо лична.

— А майка ти така и не те научи как да ги потискаш. Може би не знаеше как. Тя трябваше да се справя със собствената си дарба, а не беше сред други, надарени с такава. Беше чист, необработен талант, когато я срещнах. Огромен талант, какъвто никога не бях виждал. Беше едновременно изпитание и грешка, огромен товар и травма за нея. Опитах се да й помогна, но бях много млад и все още се борех със собствените си проблеми.

— Това е лудост — каза Мегън несигурно. — Нямаше нищо нередно у мама. Аз бях единствената с…

— Тя също чуваше гласовете. Просто се преструваше, че не е така.

— Не би ме излъгала.

— Тя не беше силен Слушател и вероятно е имало моменти, когато не е чувала това, което чуваш ти. Но знаеше какво са гласовете. Когато откри, че ти имаш същата дарба, можеше да контролира ума ти достатъчно, за да държи гласовете далеч от теб. Но никога не се опита да направи допълнителна стъпка и да ти помогне да поемеш контрола над тях. Тя отчаяно искаше ти да водиш обикновен живот. Вероятно щеше да го направи по-късно.

Просто ще забравим за това, бейби. Ела при мен, ако отново имаш този проблем.

— Тя те обичаше, Мегън — каза той тихо. — Беше объркана и правеше огромни грешки, но винаги те е обичала.

— Няма нужда да ми казваш това — отговори тя рязко. — Ти беше с нас само едно лято. Не знаеш нищо за нас.

— Знам, че когато тя се отказа, трябваше да се намеся аз и да поема контрола върху теб. В противен случай ти щеше да си отидеш с нея. — Направи пауза. — Обаче единственият начин, по който можех да запазя спокойствието ти, беше да променя някои от спомените ти.

— Какви спомени? — Тя прокара несигурно длан през косата си. — Господи, не мога да повярвам, че зададох този въпрос. Защото така признавам всичките тези глупости.

— Защото дълбоко в себе си знаеш истината. Аз можех да окажа само първа помощ, но чувството ти за самосъхранение свърши останалото. Сигурна ли си, че искаш да знаеш какво покриваше първата помощ? Мога да почакам.

Мълча известно време, бореше се да устои на изкушението. Защо не? Нямаше да си разреши да му повярва, но можеше поне да види колко далеч щеше да отиде той с тази невероятна история.

— Какви спомени?

— За теб беше най-добре да не помниш онази последна нощ с майка ти. За да имаш нормален живот, беше най-добре да не помниш нито гласовете, нито интерпретацията на майка ти за тях. Защото така само щеше да се съмняваш в нормалността си.

— Както в момента започвам да си мисля, че ти си луд.

Той се усмихна.

— Отново инстинктът за самосъхранение. Започваш да си спомняш… и да вярваш.

— Глупости. Аз съм лекар. Вярвам, че трябва да отида при уважаван психиатър и да обсъдя с него погребаните и потиснатите си спомени. Има логични и научни причини, които нямат нищо общо с физиката и… ехото.

Беше й трудно да произнесе последната дума. Ехо, писъци и гласове. Дори само мисълта за това беше достатъчна да предизвика паника. Опита се да придаде подигравателна нотка на гласа си.