Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— От думите ти разбирам, че ти си един от онези вуду, които имат контрол над психиката?

— Нямаше да мога да ти помогна, ако самият аз не притежавах талант. Но ти вероятно имаш потенциала да бъдеш много по-силна и да долавяш повече аспекти. По тази причина ще имам нужда от помощта ти.

— Тогава чукаш на погрешна врата. — Тя се поколеба, преди да зададе въпроса: — Защо не искаше да помня случилото се онази нощ?

Той я изгледа с присвити очи.

— Предлагам да оставим това за друг път.

Обзе я страх.

— Не, защо, по дяволите?

Той не отговори веднага.

— Защото щеше да ти се наложи да се справиш с убийството на майка си.

— Убийство? — Опита се да се засмее, но гърлото й беше свито. — Сега вече знам, че си луд. Майка ми падна по склона и си счупи врата. Беше нещастен случай.

— Вратът й беше счупен от мъжа, когото ти видя в подножието на хълма онази нощ. И когато тя умря, ти разбра, че е била убита. Усетих го в теб.

— Не. Никой не би искал да убие мама. — По бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Мили боже, колко грозно може да стане това?

— Много, дяволски грозно. — Той се изправи. — Мисля, че е по-добре да си тръгна и да те оставя да попиеш информацията. В момент на отричане си и ще ти трябва известно време, за да пренастроиш мисленето си. Едно от нещата, които трябва да знаеш, е, че не бива да се страхуваш, ако отново намаля контрола. Никакви гласове повече. Трябваше да те накарам да ме изслушаш, а това беше най-бързият начин да илюстрирам думите си.

— Най-бързият и най-жестокият — каза тя несигурно.

— Да, ще изпратя Филип да те успокои и да подържи ръката ти. Той е много добър в това.

— Не се присмивай на Филип — каза тя рязко. — Той е много по-добър човек, отколкото ти някога ще бъдеш.

— Не съм мислил по въпроса, но ти вероятно си права. Не бих го избрал, ако не изпитвах огромно уважение към него.

Тя смръщи вежди.

— Избрал?

— В живота ти трябваше да има човек, който да ти даде сигурност, а аз, Господ ми е свидетел, не мога да дам това никому. Изпратих Филип да свърши работата.

Очите й се разшириха от шока.

— Това не може да е вярно. Той е наполовина брат на майка ми. Той ми е чичо.

— Не, Филип Блеър никога не е виждал майка ти. Не й е брат дори наполовина. Но лъжата беше необходима. — Обърна се към вратата. — Платих му, но той щеше да го направи и без нищо. Филип е идеалист и има много топло сърце. Казах му каква нужда имаме и той предложи услугите си доброволно.

— Това не може да е вярно — прошепна тя отново. — Той не би ме излъгал.

— Попитай го.

Вратата се затвори зад него.

Мама. Филип. Всичко, което беше казал, беше шокиращо и болезнено, но й беше най-трудно да понесе последните няколко изречения. Затвори очи. Чувстваше се като след тежък побой. Лудост. Това беше истинска лудост.

Хората няма да разберат, Мегън. Ще кажат, че си луда. Ние и двете знаем, че това не е истина, бейби. Но ще си остане между нас.

Майка й никога не й беше говорила за психика, за необикновени таланти или някакви такива подобни глупости. Беше позволила на Мегън да мисли, че чуването на гласовете се дължи на болест, беше й внушила, че не бива да говори за това. Беше започнала да ги чува на седемгодишна възраст, но тогава те бяха слаби, едва доловими. Едва след като достигна пубертета, те започнаха да я нападат като акули. Но мама беше до нея, за да я утеши, и гласовете скоро заглъхваха.

Тя успяваше да контролира ефекта, наречен ехо.

Трябваше да се намеся аз и да поема контрола или ти щеше да умреш заедно с нея.

Какво от това беше истина? И какво — лъжа? Ако повярваше на Грейди, щеше да означава, че целият й живот е построен върху лъжи. О, Господи, имаше ужасното чувство, че започва да му вярва.

Грейди с горчивина си помисли, че й беше причинил болка. Да, действията му бяха равносилни на това първо да я съблече, а после да я налага с камшик. Не беше правилно. Не й беше казал всичко. Просто беше подготвил пътя, който водеше към пътеката, обсипана с тръни.

— Е? — вдигна поглед Филип, когато той влезе във всекидневната. — Как го прие тя?

— А ти как очакваше да го приеме? — Отиде до прозореца и зарея поглед над градината. — Обвини ме, че съм луд. Бори се със зъби и нокти, за да си изкопае дупка и да се зарови в нея.

— Не съм изненадан. — Направи пауза. — Каза ли й, че е възможно тя да е Пандора?

— Не, казах й, че е Слушател. За нея беше достатъчно тежко да се справи дори с това.

— Възможно е тя да е само това, да.