Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Е, вече не беше дете. Беше възрастен човек, който си беше проправил път в живота, беше се борила, за да стане лекарка. Грейди беше казал, че майка й я беше излъгала, и може би беше така. Вече не беше сигурна в нищо. А Филип беше казал, че тя е зависима от Грейди, защото той държи гласовете далеч от нея, помага й да запази разсъдъка си. Обаче нямаше да узнае това със сигурност, докато не й се наложеше да остане без Филип и без Грейди, който да й помага.

Ако Грейди й позволеше да остане сама. Пазеше отвратителния спомен за това как той беше позволил на гласовете да я нападнат. Позволил, не. Беше ги накарал да го сторят. Но ако думите му отговаряха на истината, той можеше само да им пречи да стигнат до нея, не можеше да й ги праща. Тя беше единствената, която можеше да ги спре или да ги контролира. Щом майка й е можела да го прави, би трябвало Мегън също да има такива способности. Може би. Затвори очи, паниката я завладя при мисълта да се опита да овладее този ужас. Искаше да се свие на кълбо, както беше направила по-рано следобеда, когато се беше затворила в спалнята си.

Престани да се поддаваш на страха, да се държиш като последна страхливка , каза си тя с отвращение. Дори не знаеш дали всичките тези глупости за някакви психични способности отговарят на истината, а вече се свиваш в черупката си. Разбери какво е истина и какво — опити за манипулация. Грейди беше казал, че е вдигнал само отчасти контрола на гласовете, което можеше също да означава, че спомените й също са филтрирани от него. Трябваше да му отнеме тази сила, да я привлече на собствена страна.

Не можеше да живее така. Трябваше да знае дали майка й е била убита, както твърдеше Грейди. Не можеше да понесе мисълта никога да не узнае дали има психичен талант или не. Не можеше да понесе мисълта да бъде под натиска на Грейди, да живее в неговата сянка. Обаче не можеше да позволи и на онези проклети гласове да ръководят живота й.

Отметна завивките и скочи от леглото. Облечи се. Престани да трепериш. Знаеш какво трябва да направиш. Знаеш къде трябва да отидеш.

Паника! Грейди изправи гръб, както беше седнал на стола пред компютъра си, когато усети нарастващия ужас на Мегън. Какво, по дяволите… Звънна мобилният му телефон. Филип. Отговори.

— По дяволите, какво става, Филип?

— Ти ми кажи — отговори кисело Филип. — Тя излезе.

— Къде?

— Не знам. Чух я да запалва колата и изтичах навън да проверя. Тойотата я няма, както и Мегън. Молино?

— Възможно е. — Не, страхът, който Мегън изпитваше, не беше насочен към точно определен човек. — Не мисля. Но тя много се страхува от нещо. Много, едва ли не ще изгуби разсъдъка си от страх.

— От теб? Каза, че се чувства безпомощна и не й харесва идеята, че ти дърпаш конците.

— Тя изпитваше гняв, а не страх, по отношение на мен.

— Защо избяга, тогава? Беше добре, когато я оставих в стаята й. По дяволите, уж има психични способности, а не можеш да ги използваш, когато имаш нужда от тях ли?

— Казах ти, че не мога да чета чужди мисли. Понякога улавям някоя и друга откъслечна мисъл, но не мога…

— Как, тогава, ще я намерим?

— Не е нужно да мога да чета мисли, за да съм в контакт с Мегън. У нея всяка емоция буквално пищи и аз я откривам сред тълпата. Заедно сме психически и умствено от дванайсет години, тя излъчва високо и ясно.

— Къде отива, тогава?

— Всъщност не е толкова лесно. Чувствам я, така че вероятно ще успея да я проследя. Обаче в други отношения съм сляп, колкото си и ти. — Стана от стола. — Нямам време да споря с теб. Ще те взема след петнайсет минути. Трябва да тръгнем след нея. Възможно е да имам нужда от теб, за да я успокоиш, когато я намеря. Ако все още не се страхува от Молино, скоро и това ще стане. Обзалагам се, че къщата ти е била под наблюдение тази вечер, както и в момента, когато тя е излязла.

Филип изруга тихо.

— Чакам те — каза и сложи край на разговора.

Грейди взе сакото си и тръгна към вратата. Ужасът, който Мегън изпитваше, нарастваше с всяка минута. Той усещаше напрежението и студените тръпки, които я побиваха.

Мили Боже, колко ми е студено! , помисли си Мегън. Стисна здраво кормилото, за да спрат ръцете й да треперят. Трябваше да започне да диша дълбоко и да не мисли какво ще прави, като стигне там, закъдето е тръгнала. Трябваше да мисли за нещо приятно, носещо щастие. До този момент не беше осъзнавала колко е трудно да фокусираш мислите си върху нещо безгрижно и приятно в живота. Откакто майка й беше умряла, за нея животът се състоеше предимно от работа и задължения.