Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Гласовете отново заглъхнаха. По бузите й се стичаха сълзи.

Вървете си. Не искам да чувам болката ви. Не мога нищо да направя, по дяволите.

Гласове. Те сякаш я бутат, промушват, задушават. Завладя я гняв.

Вървете си. Няма да ви позволя да ми причините това. Няма!

Гласовете изчезнаха. Тя ахна шокирана. Само толкова ли беше необходимо? Да насочиш гнева, да канализираш емоциите си, за да спреш нападението? По дяволите, грешеше, все още ги чуваше. Не, това не беше глас.

Мамо, не си отивай. Не ме изоставяй.

Не… Пандора.

Нийл застанал на прага. Кръвта, която се стичаше от гърлото на мъжа, когато ножът му се беше плъзнал по него.

Мама.

Смърт.

— Не! — Тя скочи на крака и изтича вън от пещерата. — Мегън!

Грейди. Обзе я паника. Изтича покрай него и надолу по пътеката.

— Мегън, няма да те нараня. Господи, не мислех, че ще стигнеш толкова далеч сама или самият аз щях да ти кажа всичко. Ти не трябваше да го правиш сама. — Затича след нея. — Нямаше да те оставя сама, ако мислех, че ти…

— Стой далеч от мен. — Гласът й трепереше. — Стой далеч от мен.

— Няма начин. — Той беше до нея, протягаше ръка към нейната.

Тя заби юмрук в стомаха му, обърна се и продължи да бяга.

Той беше близо зад нея, настигаше я.

— Мегън, не се опитвам да те нараня…

— Кръв. Смърт. Видях. Ти си я убил.

— Не съм убил майка ти. По дяволите, да, убих човек онази нощ, но това не беше майка ти. А кучият син, който беше убил нея. Позволи ми да говоря с теб. О, по дяволите!

Хвана я и я събори на земята. Тя се бореше отчаяно, ожесточено, но той беше отгоре й и тежестта на тялото му я притискаше към земята. Тя го гледаше гневно.

— Ти си я убил.

— Не, казах ти истината.

— Ти си я убил, канел си се да убиеш и мен.

— Така мислеше ти онази нощ, но това не означава, че истината е такава. Беше изгубила разсъдъка си от мъка. — Гласът му вибрираше от вложените в него чувства. — Не го направих аз. Уби я мъжът, когото ти видя долу до боровете. Тя се опита да го отведе далеч от теб. Той я залови и я уби.

— Не. — Тя се опита да освободи ръцете си. — Не искам да… — Затвори очи. — Не трябваше да й позволя да се отдалечи от мен. Знаех, че нещо не е наред. Трябваше да остана с нея.

— Нямаше да можеш да я спасиш, само щеше да я лишиш от възможността тя да спаси теб.

— От теб.

— Не, вече не вярваш в това. — Той я пусна и се изправи. — Не е хубаво да стоиш така, на открито. Върни се в колата. Филип ни чака.

Тя отвори очи и го изгледа гневно.

— Няма да отида никъде с теб.

— Напротив. Дори ако трябва да те нося.

Щеше да го направи. Тя се изправи бавно.

— Добре. Да вървим.

Мегън поклати глава.

— Остави ме сама.

— Това не мога да направя. Отсега нататък ще сме неразделни. — Сви мрачно устни. — Едва не те изгубих онази нощ, когато се опитаха да те изблъскат от магистралата. Вложил съм прекалено много в теб, за да си позволя да те изгубя. Да се върнем при Филип.

Разяждаха я гняв и чувство на безсилие. Той беше прав. Тя вече не знаеше в какво да вярва. Искаше да удари нещо, някого. А щеше да е безполезно да се опита да го стори с Грейди. Вече беше открила колко е силен той. По-добре щеше да бъде да пести силите си. Докато дойде подходящият момент.

Обърна се на пети и тръгна по пътеката, която водеше към плажа.

— Мегън! — Филип забърза нетърпеливо към нея, когато я видя да слиза по хълма. — Добре ли си? Тревожех се за теб.

— Добре съм.

Но не беше. Изпитваше гняв и страх, искаше да се махне оттук, да се отдалечи от Грейди. Усещаше погледа му в гърба си, докато вървеше към Филип.

— Просто трябваше да направя нещо.

Погледът на Филип търсеше някакъв знак в изражението й.

— И направи ли го?

— По дяволите, да — отговори Грейди вместо нея в мига, когато ги настигна. — Бореше се с ехото, докато тичах нагоре по хълма към пещерата. Не можех да повярвам, че е способна на това. — Стисна мрачно устни. — Някои от нейните мисли и открития ме изненадаха.

— Ако наричаш убийството откритие — каза студено Мегън. Обърна се към Филип. — Ти знаеше ли какво се е случило там преди дванайсет години?

— Разбира се, че знаеше — отговори грубо Грейди. — Макар, признавам, да му разказах нещата само в общи линии, без подробности, които биха смутили съвестта му. Нямаше защо да го карам да се тревожи. — Огледа неспокойно безлюдния плаж, после кимна по посока на „Тойота“-та, паркирана на няколко метра от тях. — Филип, ти ще я закараш обратно до дома. Аз ще ви следвам. Искам да съм сигурен, че…