Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Нямам нужда от никого със себе си — каза Мегън. — Възможно е да не искам да се прибера у дома. Трябва да помисля.

Последното беше доста слабо казано , помисли си тя с горчивина. Умът й беше като трескав, не можеше да достигне до никаква свързана мисъл в този хаос.

— Ще се върнеш у дома си — каза твърдо Грейди. — Или ще карам след теб, докато се успокоиш и ми позволиш да говоря с теб. Изборът е твой.

— Не се налага да избирам, копеле. — Изгледа го гневно. — Нямам нужда от теб. Давай, опитвай се да ме нараниш. Пусни на воля проклетото си ехо. Ще се справя с него без твоята помощ.

— Ехото не е мое — каза той тихо. — То е твое, а аз никога не съм искал да те нараня.

— Глупости.

Тя тръгна към „Тойота“-та.

— Позволи ми да дойда с теб, Мегън — забърза след нея Филип. — Когато се успокоиш, ще разбереш, че имаш приятели, които да ти помогнат в…

— Залегнете!

Грейди се хвърли върху Мегън и я събори на пясъка, Филип се хвърли след тях. Куршум разби предното стъкло на „Тойота“-та!

— По дяволите! — Филип пълзеше към нея. — Влез в колата, Грейди.

— Вие двамата влезте в колата. — Грейди покриваше тялото й със своето. — Огънят идва откъм онази къща. Видях проблясване на метал. Не можем да рискуваме да я изложим…

Друг куршум се заби в пясъка до тях. Последва го трети. Грейди започна невъздържано да проклина.

— По дяволите! — Хвана я през кръста и двете тела се претърколиха към колата. — Остани тук. Аз ще го заловя.

— Кой…

Но Грейди вече не беше до тях. Не можеше просто да остане да лежи така. Трябваше да влезе в колата. Беше оставила дамската си чанта под предната седалка. Трябваше да извади мобилния си телефон и да се обади в полицията. Запълзя към предната врата.

Поредният куршум разби огледалото за обратно виждане. Къде, по дяволите, беше Грейди? И Филип? И тогава го видя.

Беше коленичила в пясъка до Филип, когато Грейди се върна при тях след десет минути.

— Чаках те — каза тя рязко. — Той е прострелян. Трябва да го закараме в болница. Обадих се на 911, но не знам кога ще дойдат.

— Всеки момент. — Грейди коленичи до Филип. — Сирените изплашиха онзи, който стреляше по нас. Играехме на котка и мишка, обаче той се отказа, скочи в колата си и потегли. Как е Филип?

— Не знам. Куршумът като че ли одраска главата му. В безсъзнание е. — Прехапа силно долната си устна. Трябваше да направят всичко възможно за Филип, да не му позволят да си отиде. — Раните в главата могат да имат два изхода. Възможно е утре да е добре, а може и да е мъртъв. Намалих кръвотечението. Само това мога да направя. — Сви ръце в юмруци. — Чувствам се дяволски безпомощна! Искам да му помогна, Грейди.

— Ще му осигурим най-добрата помощ, Мегън — каза Грейди. — И най-добрата болница. Обещавам ти.

— Защо някой би искал да застреля Филип? — прошепна тя. — Той беше толкова добър, Грейди. Дори ти не можеше да го превърнеш в нещо, което не беше. Не можеше да го промениш.

— Тогава очевидно той е бил закрилян от своите ангели. — Грейди се изправи на крака, когато видя светлините на линейката да прорязват мрака. — Идваха за него. Тъй като раната е от куршум, ще има въпроси. Аз ще се погрижа да им отговоря. А ти ще отидеш с Филип до болницата.

Тя кимна, без за секунда да отдели поглед от лицето на Филип. Чувстваше се така, сякаш някой я разкъсваше отвътре. Искаше да пищи с всички сили и да удря с юмруци по пясъка.

— Няма да го изоставя дори за секунда. Никога.

Филип не се върна в съзнание през следващите десет часа. На другия ден го транспортираха с хеликоптер от местната болница в „Еймъри хоспитал“ в Атланта.

— Няма ли промяна? — запита Грейди на следващата сутрин, когато влезе в чакалнята, където седеше Мегън. Подаде й чашка кафе. — Какви са резултатите от теста?

Тя поклати глава.

— Според лекарите е възможно да има увреждане на мозъка, но не са сигурни. Той просто не идва в съзнание. И казват, че това може никога да не стане. — Изчака секунда гласът й да спре да трепери. — В кома е. Свързан е с какви ли не апарати, които да поддържат живота му. — Преглътна. — Не помня колко пъти самата аз съм нареждала пациентите да бъдат поставени на животоподдържащ режим. Но сега е различно. Това е Филип.

— Съжалявам — каза тихо Грейди. — Той е прекрасен човек. Не заслужава това.

— Не, но получи куршума, нали? И въобще няма значение дали го заслужава или не. — Извърна поглед. — Мисля много за Филип, откакто седя тук. Нямах никого, освен майка си, която да се грижи за мен, докато в живота ми не се появи той. Затова и ме заболя толкова, когато помислих, че ме е предал. Почувствах се… изиграна. Измамена. Мислех, че той само се преструва.