Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си? — Той влезе в чакалнята. — Не съм просто любопитен, който си пъха носа в твоите работи. Подобно отношение би вбесило и мен. Казвам се Джед Харли и ми плащат, за да се интересувам от теб. — Седна на стола до нея. — Това би трябвало да те накара да се почувстваш по-добре. Защитена и спокойна. Това ми е работата.

Тя го гледаше втренчено. Той беше в средата на трийсетте, загорял, с пясъчноруса коса и ярки сини очи. Ризата му придаваше вид на плажен плейбой.

— Поведението ви е твърде необичайно, като се има предвид, че сме край леглото на човек, който може би умира, мистър Харли.

Той се усмихна.

— Но не ти си в леглото. Всъщност моите маниери в леглото са прекрасни. Веднъж работих като шофьор на линейка и трябва да ти кажа, че пациентите бяха извънредно спокойни. Аз просто нагаждам маниерите си към ситуацията. Ти не си от жените, които биха оценили подобаващо потупване по гърба и успокоителни думи. Ти си изключително независима.

— Откъде…? О, за Бога, да не си някакъв откачен тип като Грейди?

— Господи, не. — Сви рамене. — Изгони тази мисъл от главата си. Аз ценя простия, спокоен живот без усложнения. Но мога много добре да преценявам характерите на хората. Държа те под око, а ти не си от тези, чиито мисли и емоции се преценяват трудно. Вече се чувствам така, сякаш те познавам отдавна.

— Колко мило — каза тя сухо. — Напоследък аз самата се питам дали се познавам достатъчно добре.

Той се усмихна.

— Разговаряй с мен. Аз ще ти помогна да си изясниш някои неща. — Облегна се назад на стола. — А сега ще замълча и ще те оставя да се отпуснеш. Не, май няма начин да се отпуснеш, но така поне няма да ти се налага да се примиряваш с глупостите ми. При други обстоятелства със сигурност ще намериш компанията ми за очарователна, но не и сега. Просто се облегни назад и помни, че съм тук, до теб, и ще направя всичко, каквото мога.

За свое удивление, тя откри, че прави точно онова, което е казал той. Имаше нещо любопитно успокояващо и нежно под суровата му външност.

— Не се налага да бъдеш тук заради мен. Сигурна съм, че Грейди не е имал точно предвид да седиш тук и да ме държиш за ръката.

— Което означава, че винаги се старая да изпълня задълженията си, а и не само това. Вярвам, че животът трябва да носи удоволствие, и ми е тъжно, когато видя човек, чийто живот се е превърнал в мъчение. И винаги се опитвам да направя нещо по въпроса. — Скръсти ръце на гърди и протегна крака пред себе си. — А сега можеш да не ми обръщаш внимание, докато не настъпи моментът, когато ще имаш нужда от мен.

Странен. Той беше абсолютно странен. Но странно, успокояваше я. Тя затвори отново очи, стисна дръжките на стола и зачака.

Изминаха десет минути. Петнайсет. Двайсет.

— Мегън. — Ръката на Харли изведнъж покри нейната. Топла, силна, успокояваща. — Мисля, че насам идва лекарят на Филип.

Тя бързо отвори очи.

— Доктор Блеър? — На прага стоеше доктор Претки, специалистът от болницата „Джонс Хопкинс“. Тя стисна здраво ръката на Харли. Лицето на Претки изразяваше съчувствие и… съжаление.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Филип не беше едър, но изглеждаше още по-дребен в бялото болнично легло.

— Здравей, Филип — каза Мегън несигурно още докато вървеше към леглото. — Не съм сигурна дали ще можеш да ме разбереш. Специалистите така и не успяха да постигнат съгласие по въпроса за комата.

Взе ръката му в своята. Тя беше студена, той не отговори на докосването й. Което беше толкова различно от топлотата на ръкостискането и подкрепата, с които беше свикнала.

— Реших, че мога да опитам. Ако можеш да разбереш онова, което става тук, може би ще почувстваш моята безпомощност. — Беше твърдо решена да не заплаче отново. — Казват, че в момента не могат с нищо да ти помогнат. Затова ще те преместим в частен старчески дом, където ще се грижат прекрасно за теб. Възможно е да не мога да те посещавам толкова често, колкото ми се иска, но никога няма да престана да мисля за теб. — Преглътна мъчително и прошепна: — Обичам те. Благодаря ти за всичките години, които прекарахме заедно, Филип.

Не, това звучеше като сбогуване, а тя не трябваше да се отказва от Филип, независимо какво казваше доктор Претки.

— Ще имаме още години заедно. Просто ми дай малко време да оправя нещата. — Наведе се и го целуна леко по челото. — Ще се видим.

Тръгна бързо към вратата, но беше заслепена от сълзите, когато излезе в коридора.

— Хей, спокойно. — Грейди я взе в прегръдките си, притисна я към себе си. — Не се бори с мен. Имаш нужда от рамо, на което да се облегнеш, и аз ще съм този, който ще ти помогне, по дяволите.