Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Какво бебе?

Пърсил. Жена, която беше пострадала от мъж на име Пърсил. Но тя не знаеше дори в какъв период от време са се случили тези неща. Помисли, че информацията е съвсем оскъдна, и я обхвана чувство на безсилие. Разбира се, можеше да отиде в пещерата и да се опита да върне гласовете.

Да, разбира се. Да се подложи отново на онова изцеждащо силите изпитание? Не, не и по собствено желание.

Набра „Миртъл Бийч“ и натисна бутона „Търсене“. Щеше да прегледа старите местни вестници и може би щеше да открие нещо, което да потвърди, че гласовете, които чува, са отзвуци от реално случили се събития, както твърдеше Грейди. Само Господ знаеше колко време ще й е необходимо за това, като се имаше предвид с колко оскъдна информация разполага.

Нямаше значение. Щеше да отдаде на това толкова време, колкото беше нужно.

Грейди се облегна назад, седнал зад кормилото, втренчил поглед в малкото прозорче на библиотеката, от което струеше светлина. Тя стоеше будна вече цяла нощ, а той имаше представа с какво се е захванала.

Давай, Мегън, напред. Трябва да се справиш сама. Аз ще съм тук и ще пазя гърба ти.

Наближаваше обяд, когато Мегън най-после изключи компютъра и се облегна назад. Готово. Би трябвало да е изтощена, но беше прекалено напрегната, за да чувства нещо друго, освен вълнение, напрежение… и страх. Трябваше да преодолее чувствата си. Не беше прекарала всичкото това време и вложила толкова много усилия, за да позволи на емоциите си да й попречат да действа. Щеше да вземе горещ душ и да си приготви цяла каничка кафе. Да мисли ясно и логично, да прегледа бележките си, а след това и да стигне до някакво заключение. Независимо колко неясно и нелогично можеше да е заключението.

— Позвънила си ми? — запита Грейди, когато входната врата се отвори пред него два часа по-късно.

— Преди десет минути. — Тя смръщи вежди. — Ти вероятно вече си бил на прага.

— Почти. — Влезе във фоайето и затръшна вратата след себе си. — Казах ти, че ще дойда, когато се обадиш.

— Но това беше в болницата.

Той се усмихна.

— Няма никакво значение къде и кога съм го казал. Не говоря празни приказки. И не вярвам в краткотрайните обещания. Щом ми звъннеш, значи имаш основателна причина. В момента не съм един от любимците ти.

— Вярно е. — Завъртя се рязко на пети. — Ела в кухнята и седни. Трябва да говоря с теб. И дори ще ти предложа чашка кафе.

— Ще ми дадеш храна или напитка под твоя покрив?

Нали през Средновековието този жест е означавал, че имаш доверие на госта си?

— Но това е само чашка кафе. — Тя издърпа един стол. Вече беше поставила на масата каничка кафе и две чашки. — А доверието ще зависи напълно от онова, което ще ми кажеш.

— Тогава ще започна да ти разказвам за Филип. Обадих се в болницата, откъдето ми казаха, че са го настанили удобно в старческия дом в Белхейвън. Харли ще му осигури охрана.

Тя застина.

— Чакай малко. Нямаше право сам да избереш старческия дом, трябваше да се допиташ и до мен. Имаш ли представа колко много от старческите домове не отговарят на изискваните стандарти? А пациентът в кома е напълно безпомощен.

— Не бих уредил да настанят Филип на място, където няма да се грижат добре за него. Проверих. Мястото е добро. Имат специален рехабилитационен център за пациенти в кома, ръководен от доктор Джейсън Гарднър. Заведението е малко, но от висока класа. Няма да позволят на нито един пациент просто да лежи и да вегетира. Ще опитат експериментална медицина, нестандартна терапия и дори ще проучат основно психическите му реакции. Разговарях с доктор Гарднър, той ми направи впечатление на човек, отдаден на работата си и изключително въодушевен по отношение на очакваните резултати. А ти би трябвало да оцениш тези му черти.

— Оценявам ги. — Филип щеше да има нужда от всичкото усърдие на света, за да премине черната бездна. — Той даде ли вече оценка на състоянието на Филип?

— Не. Ще го направи утре. В момента няма промяна в състоянието му. Ще се свържат и с двама ни, ако настъпи такава, независимо дали добра или лоша. А утре ще можеш да разговаряш директно с доктор Гарднър. Той ми даде номера си и каза, че непрекъснато е на разположение на семействата на пациентите си.

— Той, изглежда, е добър лекар и добър човек. — Направи кратка пауза. — Благодаря ти.

Умно беше от страна на Грейди да смекчи отношението й към самия него, като заговори за единствения човек, когото тя обичаше и за когото двамата разговаряха, без да влязат в конфликт.