Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Ставало е въпрос за мен? — прошепна Мегън.

Той кимна.

— Майкъл Травис й помогнал, доколкото можел, но каза, че тя вече била по-силна от него. Той провел тестове с нея и открил, че е необикновено надарена с различни таланти. Тя била не само Слушател, но също така и Следотърсач. Ако получела шал, ръкавици, наполовина изпушена цигара, можела не само да усети човека на разстояние от една миля, но дори да го разпознае в тълпа. Решил, че тя е точно това, което ни трябва, стига да можем да я накараме да ни сътрудничи. Защото не искала да бъде замесена в нищо, свързано с психичните феномени. Искала просто да оцелее, да постигне нормален живот за себе си и за детето си. Майкъл беше много разочарован, защото виждаше проблясъци на възможни таланти, които са изключително редки, и искаше да направи още тестове. Тя обаче благодарила и отказала.

— И си тръгнала от Вирджиния?

— Да. Той не я видял никога вече. Продължил обаче да се интересува от нея, защото чувствал, че ще е безотговорно от негова страна да не обърне внимание на потенциала й.

— Това звучи толкова… научно. — Мегън потрепери. — Тя не беше просто някакъв потенциал, а моята майка. Имала е право да живее нормален живот. Трябвало е да я оставите на мира.

— Но ние не сме я насилили. Разкрихме й каква е ситуацията и оставихме на нея да реши. — Устните му се изкривиха в горчива гримаса. — Не казвам, че ЦРУ не я убедиха посредством няколко снимки на деца, които бяха успели да освободят от собствениците им. Две от тях вече бяха жертви на СПИН.

— Мили боже!

— Това се оказа достатъчно тя да се съгласи да свърши работата. Но трябваше да уреди някой да се грижи за теб и те изпрати на летен лагер за шест седмици. Тогава ти беше на тринайсет. Помниш ли?

— Разбира се. Не исках да ходя на лагер. Исках да остана с нея. Но тя каза, че трябва да съм в компанията на деца на моята възраст.

Обаче тогава Мегън не знаеше какво планира майка й. Сара непрекъснато я окуражаваше да общува повече с хората и изпращането й в лагера изглеждаше напълно естествено.

— И къде отиде тя?

— Централна Африка. Молино имаше среща там с един от бандитите главатари, Кофи Баду, на когото трябваше да плати щедра сума. Там я срещнах аз. Станахме… близки.

— Колко близки? — Направи пауза. — Любовници?

— Не. Тя беше много уплашена и аз се опитах да й помогна. Бях свикнал да бъда откачен в очите на всички останали, но тя беше изложена на това за първи път. Защото винаги беше крила таланта си. — Погледът му срещна нейния.

— Това ли си помисли, когато онова лято, когато ти беше на петнайсет, се появих на плажа? Че сме любовници?

— Не отначало. Но понякога ми се струваше, че си четете мислите.

Изведнъж си спомни, че тогава ревнуваше. Майка й беше права. Мегън се беше увлякла силно по Грейди. От момента, в който го беше видяла, той беше привлякъл и задържал вниманието й. Той беше неин приятел и учител, но тя не можеше да отрече, че я привлича и сексуално. Имаше моменти, когато само един поглед към него беше достатъчен да накара сърцето й да забие учестено. За бога, тогава тя беше само на петнайсет. Този отговор е напълно естествен, когато момиче се среща със зрял мъж, който е така физически привлекателен като Нийл Грейди.

— Уверявам те, че четенето на мисли нямаше нищо общо с нашата физика — каза Грейди. — Психическата връзка между нас се беше оформила още в джунглата.

— И майка ми откри ли Молино?

— Да. — Устните му отново се изкривиха в горчива гримаса. — Дадохме й червената риза, която Молино беше оставил в един от публичните си домове в Мадагаскар, и тя се оказа достатъчна за нея. Отидохме с хеликоптер в джунглата, където мислехме, че е скривалището на Кофи Баду, и прекарахме три дни там. Тя откри Молино и отиде с екипа, който трябваше да ги ликвидира.

— И там е убила сина на Молино?

— Не, това стана по-късно. Нападението ни се оказа пълен провал. Чакаха ни. Изгубихме седем човека… А майка ти беше заловена.

Тя застина.

— Какво?

— Успяхме да я освободим след два дни. Но злото вече беше сторено. Вече беше убила сина на Молино, Стивън.

— Пет пари не давам за сина му — каза тя ожесточено. — Разкажи за майка ми. Нараниха ли я?

— Да. Но тя оцеля и уби сина на Молино.

— Какво са й сторили?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Да, по дяволите.

— Синът на Молино я изнасилил.

Прилоша й.

— Тогава се радвам, че е мъртъв. — Господи, какво беше преживяла майка й! — Тя никога не ми разказа за това. Не позволи на преживяното да я промени. Когато се върна у дома, беше същата жена, която тръгна оттам.