Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Спомни си как една сутрин я беше видял да вдига лице към слънцето. Беше извила дълга грациозна шия, а вятърът я беше погалил. Господи, шията и раменете й бяха много красиви. Той беше млад тогава, но не беше без опит. И така отчаяно я желаеше, че едва успяваше да скрие това. В онзи момент трябваше буквално да избяга, да се скрие у дома си.

Колко пъти му се беше наложило да бяга от Мегън през онова лято? Усещането беше чувствено, нежно и сладко-горчиво. А след осъществяването на психическата връзка той се беше почувствал така, сякаш беше част от нея.

Да, разбира се. Ако тя беше част от него, значи той беше мазохист, щом искаше от нея да преживее онова, което я очакваше в Париж. Той щеше обаче да бъде само страничен наблюдател. Тя щеше да страда. Трябваше да приеме този факт и да продължи нататък. Извади телефона от джоба си и бързо набра номера на Винъбъл от ЦРУ.

— Възможно е да имам нужда от помощ — каза веднага щом му отговориха. — Мегън Блеър е мишена на Молино и не знам какво може да се случи. Искам да бъдеш готов.

— В Атланта?

— Не веднага. Вероятно в Париж. Ще търсим Книгата.

— По дяволите. Не можеш ли да не я замесваш в това?

— Не, Книгата ми трябва. Интуиция, Винъбъл?

— По дяволите, да. Винаги съм се питал дали не можех да предотвратя онзи кошмар със Сара в лагера в джунглата. Вероятно можех да направя нещо различно. Но бях много млад и нетърпелив, действах като по учебник.

— И двамата бяхме млади. Аз също съм имал своите съмнения през годините.

— Но не достатъчно, та да се откажеш да използваш дъщеря й.

— Преследваш Молино от много време — толкова отдавна, колкото и аз. Имаме шанс да намерим и него, и Книгата. И имам нужда от Мегън, която ще успее да направи това. — Направи пауза. — Не ти се обадих, за да обсъждаме това. Ще ми помогнеш ли, когато имам нужда от помощ?

— Разбира се, по дяволите. — И той затвори.

Беше странно, че Грейди беше този, който се канеше да използва Мегън Блеър и да й причини болка вместо Винъбъл, който години наред вече работеше за ЦРУ. Не, всъщност не. Онзи епизод със Сара беше оставил отпечатък върху всички тях. Винъбъл беше прекрасен агент и вероятно нямаше нещо, което да може да се направи по друг начин в онази нощ, в която бяха извършили нападението. Грейди мислеше, че е направил всичко, на което е способен, но то също не се беше оказало достатъчно.

Това обаче нямаше да се случи този път. Никакви грешки, по дяволите.

Бързо набра друг номер.

Мегън се спря изненадана на прага на кухнята.

— Какво, за бога, правиш тук, Харли?

— Наглеждам те. — Джед Харли се усмихна широко и се изправи. — И възстановявам дишането си. Грейди не ми даде много време да стигна тук. — Погледът му се спря на малкия куфар, който тя носеше. — Ще пътуваш с малко багаж.

— В това куфарче е компютърът ми. А медицинската ми чанта е в коридора. Нямам намерение да пътувам в разкош. Къде е Грейди?

— Тръгна напред, за да подготви нещата. Каза ми да се погрижа да стигнеш в безопасност и безпрепятствено до Париж. — Поклони се леко. — Трябва да те доставя там във физическо здраве и емоционално спокойна. Какви са шансовете ми да сторя това според теб?

— Откъде да знам? Вероятно не са много добри. Може би петдесет на петдесет. Напоследък не може да се каже, че съм спокойна.

— Тогава ще трябва да разчитам поне да те опазя жива. — Взе куфарите й. — Да вървим. Не мисля, че си особено доволна от факта, че замествам Грейди и движението може да попречи на гнева ти да избухне. Моите чувства са нежни и лесно биват наранявани.

Прав беше. Беше изпитала разочарование, когато беше влязла в стаята и видяла Харли да седи на стола, обикновено заеман от Грейди. Предполагаше, че всъщност трябва да изпитва облекчение. Времето, което беше прекарала с Харли в чакалнята на болницата, се беше оказало най-спокойното напоследък. Той й въздействаше благотворно. Изразяваше съчувствието си по ненатрапчив начин, успокояваше я. От друга страна, нямаше нищо такова при Грейди. Беше напрегната непрекъснато, когато беше с него. Вечно се колебаеше между съмнението и крехкото доверие. Господи, да, по-добре беше да се колебае. Той вече беше признал, че не й е казал цялата истина. Но разочарованието все още беше там, макар и не толкова силно. Може би защото всеки миг с Грейди беше предизвикателство.

Харли въздъхна.

— Да, няма да ме погалиш по главата и да изразиш съчувствие. Нежните чувства обикновено извикват по-ентусиазиран отговор у хората.