Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Да, но аз не бях с теб — усмихна й се той. — Моята репутация е добра. Извиквам ужас в сърцата на враговете.

— Аз не те намирам за толкова страшен.

— Защото потискам агресивната си натура в твое присъствие. — Отново погледна в огледалото за обратно виждане. — Ще трябва да се погрижа той да ни изгуби. Не искам да е по петите ни, когато стигнем на пристанището?

— Пристанище?

— Ще вземем бързоходна моторна лодка до частно летище на крайбрежието. А оттам ще вземем самолет до Париж. — Натисна педала на газта. — Дръж се здраво.

Тя си помисли, че съветът му е добър, защото скоростта се увеличи многократно, улицата беше тясна и стръмна, после завиха рязко вляво и излязоха на булеварда.

— Все още е зад нас — измърмори Харли. — Доста е добър. Ще трябва да вложа малко повече умение, ако искаме да му избягаме. Какво удоволствие…

Удоволствие? През следващите петнайсет минути Мегън се чувстваше така, сякаш се беше качила на панаирно влакче на ужасите. Когато пристигнаха на пристанището и Харли изказа удоволствието си, че са изгубили волвото, на Мегън й се виеше свят и беше напълно дезориентирана.

— Нямат ли пътна полиция в Стокхолм? — запита тя, когато слезе от колата. — Изненадана съм, че не ни спряха.

— Всъщност жителите на Стокхолм силно почитат реда и закона, затова и движението тук е много стриктно. Затова и трябва веднага да скочим в лодката и да побързаме да напуснем града. Сигурен съм, че за нас са докладвали поне дузина пъти. — Помогна й да се качи на борда. — Не мисля, че Грейди би искал да се забавим.

— Трябваше да помислиш за това, преди да започнеш да шофираш така, сякаш си на пистата в Индианаполис.

— Не, пилотите там са майстори, но не притежават никаква спонтанност. Аз съм много по-добър за шофиране по градските улици от тях. Споменах ли, че веднъж бях шофьор каскадьор в Холивуд?

— Не, не си. Какво друго?

— О, бил съм много неща — каза той, без да уточни нищо, когато лодката потегли. — Обичам промяната. — Хвърли й бърз поглед. — Не съм като Грейди и теб, не се интересувам от човешката психика. Правя каквото ми харесва и оставям на другите тежкото бреме.

— Колко е добре това за теб. Аз обаче нямам намерение да се подчинявам на нищо, освен на собствената си воля; избрах медицината и точно с това имам намерение да се занимавам.

— Браво на теб! — Той увеличи скоростта на лодката. — Тогава ми остава да съжалявам само за Грейди.

Грейди ги чакаше, когато чартърният самолет се приземи на малкото летище в Шантили, близо до Париж. Мегън почувства как познатото напрежение стяга мускулите й, докато го гледаше как върви към тях с широки крачки. Вятърът караше дънките и ризата му да прилепват по стройното му мускулесто тяло и тя усети нещо… различно в него. Преди той създаваше впечатление за сдържана сила, а сега походката му беше заредена с енергия. Силата бликаше от него, той не правеше усилие да я сдържа. Тя беше готова да се възпламени. И тя инстинктивно се стегна, сякаш щеше да й се наложи да се бори с енергията му.

— Всичко е наред — каза Харли, докато изучаваше лицето й с поглед. — Можеш да се справиш с него.

Разбира се, че можеше. А и беше възможно промяната в поведението на Грейди да е просто игра на въображението й. Кимна, стана и тръгна към изхода.

— Не се и съмнявам. Той просто изглежда зареден с енергия.

— Защото е в режим на действие, така да се каже. При него обикновено е така. — Харли я последва по пътеката между седалките. — Но може би друг път не е чак толкова…

— Някакви проблеми? — Грейди запита Харли, докато помагаше на Мегън да слезе от самолета.

— Опашка в Стокхолм. Отървах се от него.

— Шофираше като герой от филм на Стив Маккуин — каза сухо Мегън.

— По-добър съм от всички каскадьори, участвали в неговите филми — възрази Харли. — Те никога не биха успели да се отърват от опашката. Онзи беше наистина добър. — Погледна Грейди. — Какво следва оттук нататък?

— Направих резервация в близкия хотел. Двамата с Мегън ще останем в стаите си, докато ти не провериш всичко.

Харли кимна.

— Тръгвам веднага. Ще наема кола и ще тръгнем още тази вечер. — Тръгна към терминала в края на пистата. — Тя трябва да се нахрани. Хапна само фъстъци по време на полета от Атланта. — Усмихна се през рамо на Мегън. — Не искам никой да си помисли, че не съм те запазил във върховна форма. Обикновено се гордея с работата си.

— Каквато и да е тя? — Направи гримаса. — Сега се държиш като кокошка майка. А не мисля, че до този момент си имал възможност да бъдеш такава.