Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Това, че искаш да си легнеш с мен, не ме тревожи, освен ако не ме изнасилиш. А ако се опиташ, ще съжаляваш. А сега може ли да говорим за нещо друго?

— На всяка цена. — Сведе поглед към долната половина на тялото си и направи гримаса. — Този разговор ме кара да се чувствам доста неудобно. Но чувствах необходимост да прочистя въздуха, преди да продължим. Прекалено си емоционална да не усетиш какво чувствам.

Да прочисти въздуха? Въздухът между тях беше така зареден с електричество, че тя едва си поемаше дъх.

— За бога, можем ли да престанем да говорим за сексуалните ти желания и да изясним защо съм тук? Вярвам, че този въпрос е малко по-важен.

Той я погледна изненадано, отметна назад тъмнокосата си глава и се засмя.

— Съжалявам. — Очите му блестяха. — За мъжете е най-важно сексуалното им желание. То доминира в нашия свят. — Колата се вля в магистралата. — Но отсега нататък ще се опитвам да не те отегчавам с този въпрос. Наблизо има ресторант. Предлагам да спрем и да хапнем. Какво ще кажеш? Харли се тревожеше, че не си се хранила доста време. Сигурен съм, че ще ме запита дали съм се погрижил за теб, когато се обади да докладва.

Беше се променил за секунди, сексуалността му вече не струеше от него — сякаш беше лампа, която трябваше да изгаси, защото свети прекалено ярко. Сексуалността все още беше там, но вече можеше да бъде игнорирана.

— Бих могла да хапна нещо. Бях неспокойна по време на полета от Стокхолм.

— Знам.

Колата излезе от главното платно и спря пред „Льо Пти Шат“, дълга дървена постройка с прозорци във формата на диаманти.

— Затова и реших да пътуваш с Харли, а не с мен.

— Предполагам, че си имал своите причини. — Тя неочаквано и рязко се обърна към него. — Разумът ти е преценил така, нали? Каква част от това е нормално и каква — не?

— Дали мога да чета мислите ти? Не. Но съм изключително чувствителен към онова, което чувстваш. Абсолютно ясно долавям усещанията и чувствата ти. Ти инстинктивно се научи да блокираш контрола ми над теб, но чувствителността ми за теб остана. — Слезе от колата, заобиколи я и й отвори вратата. — Но дори да нямаше връзка между нас, щях да знам, че искаш за известно време да избягаш от мен. Интуиция, не здрав разум.

— Истината ли ми казваш?

— Да. Може и да съм пропуснал да ти кажа нещо, но ще бъде глупаво да те лъжа. — Усмихна се. — Защото ти също си изключително чувствителна по отношение на мен. Връзката е двупосочна.

— Така ли? Нямам повече нужда да блокираш гласовете. Не можеш ли просто да прекъснеш връзката?

— Не знам. Не знам точно как се получава тя. Никога преди не съм бил свързан с никого. Затова и не исках да го правя онази нощ в пещерата. Но нямах избор. — Помогна й да слезе от колата. — Така че, възможно е да сме принудени да останем свързани.

— Няма да приема това.

— И защо не? Ти дори не ме усещаше през последните дванайсет години.

Да, но сега го усещаше прекалено ясно. А не можеше да отдели физическото от психическото, миналото от настоящето. Но усещаше, обезпокоително ясно, връзката.

— Това не ми харесва. Дори да не можеш да четеш мислите ми, не ми харесва някой да долавя ясно чувствата ми. Те са също толкова лични, колкото и мислите ми, по дяволите.

— Ще се опитам да го запомня. — Отвори вратата на ресторанта. — А междувременно, можеш да упражниш френския си, като прочетеш менюто и като изслушаш келнера, който най-вероятно ще ни изреди кои са специалитетите на деня.

Специалитетът на деня беше сьомга и беше приготвена с типичното за галите съвършенство.

— Десерт? — запита Грейди, когато тя преглътна и последната хапка и се облегна назад. — Сигурен съм, че Харли би го одобрил. — Той се усмихна. — Макар че ти вероятно нямаш нужда от него. Яде колкото шофьор на камион.

— Храната беше превъзходна. А и бях гладна. — Поклати глава. — Но ще откажа десерта. Може би само кафе.

Той направи знак на келнера.

— Cafe, s’il vous plait.

— Аз също успях да разбера какво казва келнерът — каза Мегън, когато той се отдалечи. — Но защо се налага да разбирам френски? Ти го говориш напълно свободно. Издиктува менюто, сякаш си роден и израснал във Франция.

— Защото не знам как точно става чуването на гласовете, какво точно означава да си Слушател.

— Какво? — Тя повдигна вежди. — Има нещо, което не знаеш за цялата тази странна работа с психиката?

— Няма нужда да проявяваш сарказъм. Слушателите са изключително рядко явление. Дори групата на Майкъл Травис не знае много за тях. — Добави: — А има страшно много неща на света, които не знам.