Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Разбира се, знам това. Повечето пациенти остават в дълбока кома не повече от четири седмици. След това или умират, или остават във вегетативно състояние. И какво можем да направим сега, за да избегнем тези две състояния?

— Вярвам, че мистър Грейди ви е казал какви процедури използвам при моите пациенти.

— А те дават ли резултат?

— Не толкова често, колкото бих желал. Иска ми се да мога да върна всички пациенти към живота — каза той уморено. — Водя непрекъсната борба с управата на старческия дом, които искат да закрият моето крило, защото резултатите не оправдават вложените средства. Не мога да ги накарам да разберат, че спасяването на дори само един човешки живот си струва. Но винаги имам надежда. И наистина правя всичко възможно за пациентите. Можете да сте сигурна, че на Филип Блеър ще бъде даден всеки шанс и че целият ми персонал ще положи усилия.

— С какво мога да ви помогна? Необходимо ли е присъствието ми там?

— Не и докато не започне да дава признаци на излизане от комата. — Направи пауза. — Някои от пациентите отговарят. Други — не. И накрая никога не съм сигурен дали успехите ми се дължат на усилията ми или на благосклонните решения на Господ. Как ви се струва това като научен подход?

— Не знам, в момента съм доста уморена. Мога ли да ви се обадя утре?

— По всяко време.

Тя изпита различни, неопределени чувства, докато затваряше телефона си. Гарднър не беше изразил определен оптимизъм, но тя и не очакваше такъв от него. Но беше добре да знае, че за Филип се грижи лекар, който вярва, че е възможно да се излезе от състоянието на кома. Както беше казал Грейди, Гарднър имаше вяра, а с нейна помощ могат да се повдигнат планини… И може би Филип ще бъде изтръгнат от лапите на мрака.

— С Гарднър ли разговаря? — Грейди стоеше на прага на вратата, която съединяваше стаите.

— Да. Винаги ли подслушваш?

— Не. Исках само да те предупредя да не водиш дълги разговори. Всяко телефонно обаждане отсега нататък трябва да бъде ограничено до три минути. Телефоните са чудесно изобретение, но могат да бъдат проследявани.

— Ще го запомня.

Тя погледна часовника си. Едва минаваше полунощ. Оставаха още три часа до тръгването им към цирка. Господи, изпитваше страхотна нервност! Искаше й се всичко да е приключило вече. Искаше да тръгнат сега.

— Искаш ли чашка кафе? — запита Грейди.

Мегън поклати глава.

— А да се разходим?

Тя смръщи вежди.

— В полунощ? Какво се опитваш да направиш?

— Винаги е трудно да чакаш.

Да, както обикновено, Грейди долавяше чувствата й.

— Ще се справя. — Седна пред компютъра. — Мога да се заема с нещо, което да отвлича вниманието ми.

Усещаше погледа на Грейди в гърба си. След миг той затвори вратата след себе си. Да, трябваше да се разсейва с нещо. Три часа…

Циркът „Кармеж“. Знамето, което се развяваше на пилона над лагера, беше малко избеляло, но червените букви бяха големи и весели. Същият червен цвят присъстваше в райетата на голямата шатра, разпъната в средата. Минаваше три часът след полунощ и наоколо не се виждаше жива душа.

— Фургонът на Едмънд Гилъм е в далечния край на лагера — прошепна Грейди. — В момента се използва от един от общите работници, Пиер Жакмино, но Харли го подкупи да прекара нощта в града. Трябваше да остави вратата отключена.

— Изпитвам облекчение, че няма да бъдем арестувани за влизане с взлом.

Тя го последва. Пресякоха лагера. Чувстваше се напрегната, струваше й се странно да върви тихо през мястото, обикновено претъпкано с щастливи хора, а сега тъмно и смълчано. Фургонът също беше лишен от живот. Но беше сцена на ужасно самоубийство.

— Не бих проявил такава немарливост — каза Грейди. — Ще имаш достатъчно трудности и без да ти се налага да се изправяш срещу местната полиция.

— Може би. — Тя виждаше малкия сребрист фургон да проблясва в далечината. Дланите й бяха студени и се потяха. — А какво, ако не чуя ехото на Едмънд?

— Ти ще изпиташ облекчение, а на мен ще се наложи да потърся друг начин да постигна целта си. — Погледът му не се отделяше от фургона. — Можеш да отложиш всички подобни тревоги до утре.

— Никога не съм обичала да протакам нещата. — Бяха стигнали до вратата на фургона. — Трябва само да вляза там.

— Веднага. — Той й отвори вратата и пристъпи встрани. Подаде й малко джобно фенерче. — Не включвай осветлението. Сигурна ли си, че не ме искаш с теб?

— В този момент съм готова да се радвам дори на присъствието на Дракула във фургона с мен.