Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Господи, как й се искаше да заглуши всички гласове.

Чувстваше се свързана с Едмънд и болката беше непоносима. А не можеше да го направи. Нямаше сили. Бяха свързани и тя усещаше ужасната му самота.

— Всичко е наред, Едмънд. Няма да те оставя сам. — Протегна рязко ръка и заключи вратата, преди да зарови глава в ръцете си. — Нека сцената се разиграе отново. Ти не си сам този път. Аз ще остана с теб… до края.

Той трябваше да влезе там. Даденото обещание можеше да върви по дяволите. Грейди заби нокти в дланта си, после стисна юмруци. Болката помиташе Мегън със силата на торнадо.

— Какво става? — Към него вървеше Харли. — Изглеждаш така, сякаш се каниш да разрушиш фургона.

— Щях да го направя, ако можех. Тя заключи проклетата врата.

— И й нямаш доверие, че ще излезе оттам сама?

— Боли я. Ще се върна в колата и ще взема железен лост.

— Това ще отнеме време. Да видим какво мога да направя аз. — Наведе се и огледа ключалката. — Казвал ли съм ти, че съм бил и шлосер?

— Не.

— Добре, защото щеше да е лъжа. Но в ранната си младост се занимавах с разбиването на сейфове.

— Побързай! — каза Грейди с дрезгав глас.

Усмивката на Харли изчезна.

— Още няколко секунди.

Ключалката поддаде. Грейди отвори рязко вратата и нахълта във фургона. Мегън лежеше, свита на кълбо, на пода. Беше в безсъзнание. Или мъртва? Не, отвори едното си око.

— Трябваше да остана, докато свърши. То… приключи… нали?

— Да.

— Радвам… се. — Отново затвори очи. — Толкова много го болеше…

Той не знаеше дали отново не е изпаднала в безсъзнание, но нямаше намерение да чака, за да разбере. Взе я на ръце и я изнесе от фургона.

— Ще я закарам обратно в хотела, Харли. Ти заключи фургона, ще се срещнем там.

Харли кимна.

— Ще карам десет минути след теб.

Грейди седеше до леглото й, когато Мегън отвори очи.

— Ти… не ми каза, че са го измъчвали — прошепна тя.

— Не бях сигурен дали е така.

— Но си подозирал.

— Мислех, че има голяма вероятност. Молино иска Книгата.

— Да, така е. — Тя навлажни устни. — Той направи на Едмънд неща, за които не ми се говори. Молино и някакъв мъж на име Сиена.

— Сиена е първият по ранг след Молино.

— Мисля, че Молино се наслаждаваше на мъченията. Те продължиха дълго. Той непрекъснато го наричаше откачен и му обясняваше какво точно ще е следващото мъчение. Искаше той да се страхува, да очаква с ужас поредното изтезание. — Потрепери силно. — Той е ужасен човек.

— Това го знаеше и преди.

— Да, знаех разни неща за него, но не го познавах. Двамата с Едмънд бяхме изгубени сред тази мръсотия, не можехме да се измъкнем.

— Едмънд и ти?

— Така ми изглеждаше. Беше различно отпреди. Исках да го изоставя, но не можех. Щеше да е съвсем сам, когато умре. Знаех, че не мога да направя нищо, но това нямаше значение. — Поклати глава. — Трудно ми е да обясня.

— Не трябваше да заключваш вратата.

— Не исках да ни прекъсват. Реших, че ще усетиш болката ни.

— Не Гилъм го болеше, а теб, по дяволите.

— И двамата изпитвахме болка. — Вдигна глава и разтри слепоочията си, които продължаваха да туптят. — Ти беше прав, Едмънд е бил добър човек. Заслужавал е по-добра участ от тази насилствена смърт. Трябвало е да живее дълго и щастливо.

— Какво искаш да кажеш с това, че ви е боляло и двамата?

— Открих и някои данни за Слушателите, които можеш да предадеш на приятеля си, Майкъл Травис. Първо, дори Едмънд да говореше на езика зулу, пак щях да го разбера. Предават се чувствата. Второ, дори не се налагаше те всичките да говорят. Знаех какво чувстват, какво мислят. — Затвори очи, защото емоциите от нощта отново я връхлетяха. — И особено добре знаех какво преживява Едмънд. Той не искаше да умре.

Той мълча известно време.

— По дяволите, чувствам се безпомощен. Искам да ти помогна. И как мога да го направя? Искаш ли аспирин? Господи, колко нелепо звучи това!

Тя отвори очи.

— Боли ме навсякъде. Не мисля, че аспиринът ще ми помогне. — Погледна към прозореца, през който струеше силната утринна светлина. — Колко е часът?

— Почти единайсет. Беше там почти седем часа. И аз много се уплаших.

— Добре. А сега трябва да се успокоиш. — Седна в леглото. — Ти ме изпрати в онзи фургон. Аз самата много се страхувах. — Спусна краката си на пода. — А сега ще взема душ, ще си измия зъбите и ще се преоблека. Всичките тези рутинни, ежедневни неща, които съставляват живота ни. Трябва да се освободя от Едмънд и Молино и от случилото се във фургона.