Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Пристъпи в мрака на фургона и веднага беше атакувана от миризмата на пот и препарат за почистване с аромат на лимон.

— Добре съм.

Затвори доста силно вратата след себе си. Мрак. Изолираност от света. Не можеше да се отърве от чувството за изолация, но можеше да направи нещо по въпроса с мрака. Включи фенерчето.

Стоеше в малка стая с удобно на вид легло и нощно шкафче с телевизор върху него. До стаята имаше прикрепена дори още по-малка кухня. На облегалката на дивана беше метнат черен суичър. Дали принадлежеше на Едмънд? Не, Господи, какви мисли й минаваха през ума? Сигурно беше на общия работник, Пиер… На онзи, заел фургона след смъртта на Едмънд. На нея просто й се струваше, че всичко, което я занимава, е свързано по някакъв начин с Едмънд Гилъм. Тя го усещаше тук. Дали беше игра на въображението й или не?

Какво трябваше да направи сега? Не искаше да седне на дивана. Не искаше да докосне нищо, принадлежало някога на Едмънд. Отпусна се на пода до вратата и започна да движи лъча на фенерчето из стаята. Над телевизора висеше картина, която изобразяваше поле, обсипано с макове. Мебелите бяха евтини и доста износени, но килимът беше сив и изглеждаше съвсем нов. Вдигна лъча на фенерчето към стените. Те бяха облицовани с ламперия от дърво, но неговата повърхност също изглеждаше стара и избеляла. С изключение на едно по-светло петно до завесите. Петното беше квадратно и с напълно различен цвят. Вероятно някога там е висяла картина. Или огледало.

Преряза гърлото си с нащърбено парче стъкло.

Нов килим. Защото не е било възможно да се изчистят петната кръв от стария? Господи, прилоша й. Бедният човек.

Той беше добър човек. Мисля, че щях да го харесам.

Добър човек ли беше ти, Едмънд? И какво те накара да сложиш край на живота си? Обзе я дълбока тъга. Животът е скъпоценен дар и вероятно психическата агония на Едмънд е била наистина ужасна, щом е довела до самоубийството му.

Е, беше време да престане да си задава въпроси и да разбере дали притежава дарбата на Слушател, дали ще може да намери отговорите. Пое си дълбоко дъх и изключи фенерчето. Беше тъмно като в преизподня, но тя продължаваше да вижда, макар това да беше невъзможно, по-светлото квадратно петно на стената. Може би някога там беше висяло огледало…

Едмънд…

Тя се напрегна и бавно, колебливо, се откри за гласовете. Нищо. Никакъв шепот. Никакви викове. Нищо. Обзе я облекчение. Беше опитала. Беше направила онова, което беше обещала. Не беше нейна вината, че нищо не чуваше. Може би все пак не притежаваше дарбата.

И тогава те дойдоха, заляха я.

Писък на агония, толкова силен и мъчителен, че Мегън изпита болка до костите си.

— Кажи ни. Не се прави на глупак, Гилъм. Къде е Книгата?

— Не! — Накъсано дихание. — Никога няма да ти кажа, Молино. Ти и без това ще ме убиеш.

— А може би няма. Можеш поне да опиташ.

— Не.

— Сиена, продължавай да го убеждаваш.

Друг протяжен и силен вик на болка.

— Знаем, че не я държиш тук. Къде си я скрил?

— Книгата никога… не е била у мен.

— Но знаеш у кого е. У кого е тя сега, Гилъм?

— Не… знам.

— Започни работа върху тестисите му, Сиена.

Поредният вик на болка накара Мегън да притисне гръб към стената — като че ли болката беше причинена на нейното тяло, а не на това на Едмънд. „Накарай ги да спрат, Едмънд. Кажи им. Не им позволявай да те нараняват повече.“

— Защо ги защитаваш, Гилъм? Те са просто откачени. Няма да ти помогнат. Нито Откривателите, нито Слушателите, нито Четците на мисли. И без това повечето от тях сигурно са лъжци и измамници.

— Защо искаш да ги намериш, тогава? — запита Едмънд.

Молино не отговори.

— Разкажи ми за онези, които наричат себе си Пандора.

— Не знам за какво говориш.

— Кои са те? Колко са на брой?

— Не знам…

— Започвам да ставам нетърпелив. Книгата. Сиена, направи го.

Едмънд отново изпищя. Но нищо не им каза. Болката продължи, ехото отекваше и отекваше.

— Не! — прошепна тя. Сви се на топка на пода. — Те нараняват нас, Едмънд. Не си струва. Кажи им…

Какво можеше да е толкова важно, че да го кара да мълчи при такива изтезания? Но явно, че беше достатъчно важно за него. Той вече говореше, но продължаваше да им отказва, нямаше да им даде онова, което искаха. Тя си помисли, някак неясно и между другото, че той е смел човек. И добър. А добрите хора не бива да бъдат измъчвани така.