Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Не, не можеш. — Тръгна към банята. — Ще говорим отново по-късно. Поръчай вечеря в твоята стая. Трябва да помисля, а и да поема нещата, преди да мога да говоря с теб.

Но той й зададе въпроса.

— Беше ли с него накрая?

Тя се спря, но не се обърна.

— Имаш предвид онзи момент, в който той осъзна, че не може да издържи повече, а трябваше да се увери, че те няма да стигнат до Книгата?

— Да.

— Дяволски си прав, там бях — отговори тя неспокойно. — Те решиха, че е в безсъзнание, и го оставиха сам в стаята. Огледалото беше единственото му оръжие. И той го използва.

Затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Завладя я тъга. Не бива да се разпадаш сега. Беше успяла да преживее нощта и щеше завинаги да пази спомена за нея, но това не трябваше да намалява силите й. Едмънд не беше слаб човек. Беше страдал и умрял, но не беше позволил на онази измет да получи каквото искаше. Стегна се и отиде да вземе душ.

— Ще преживеем всичко това, Едмънд — прошепна. — Молино няма да нарани никого другиго. Обещавам ти, че той няма да спечели.

Телефонът на Грейди звънна, когато вратата на банята се затвори след Мегън.

— Тя дойде ли вече в съзнание? — запита Харли, след като той отговори.

— Преди около петнайсет минути.

— Добре ли е?

— Не, изпитва болка. Но ти какво очакваше? Тя е преминала през ада за една нощ.

— Спокойно. Не си го изкарвай на мен. Помни, аз не съм като вас, така че не знам какво да очаквам. Всеки обикновен, нормален човек не би видял нищо повече от това, което видях аз.

— Съжалявам.

— Няма проблеми. Тя ще се оправи ли?

— Може би. Тя е… различна.

— Как? По какъв начин?

Грейди не беше сигурен. Той не знаеше какво да очаква, когато Мегън дойде в съзнание. Можеше само да се моли тя да не бъде увредена трайно. Все още беше възможно това да е така, но той да не е способен да го долови. При влизането й във фургона той беше доловил объркване и страх. А когато беше дошла в съзнание, около Мегън имаше някаква аура, тя беше някак си по-мъдра, по-силна… по-завършена. И той усещаше чиста стомана под тази нейна сила.

— Ще се наложи да почакаме и да видим. Мисля, че в момента тя самата си обяснява нещата. Ти откри ли човека на Молино в района на цирка?

— Жена — поправи го Харли. — На име Мари Леду, акробатка, изпълнява номер на трапец. Заклета комарджийка, а напоследък пръскала много повече пари, отколкото получавала като заплата. Тази сутрин беше изключително любопитна и задаваше въпроси. Непрекъснато питаше къде е Пиер, къде е прекарал нощта.

— А ти каза ли й?

— Не, но той ще й каже, както и всичко друго, което тя поиска да узнае. Защото му е любовница.

— Наглеждай я. Тя вероятно няма да се свърже с Молино, докато не напусне Пиер. А това ще ни даде малко време.

— Точно така. — Харли затвори.

Но не много време , помисли си Грейди. Щом Молино узнаеше къде са, щеше да изпрати човек след тях. Щеше да направи опит да отвлече Мегън.

Но не още. Имаше странното усещане, че опитите на Молино ще приличат на това да тревожи красива пеперуда, докато тя се излюпва от какавидата. Тя не беше увредена през изминалата нощ и той нямаше да рискува това да стане сега. Мегън имаше нужда от време и той щеше да й го даде.

Мегън отвори вратата, която свързваше двете стаи, в отговор на почукването на Грейди в 18:15 същата вечер. Той подигравателно й се поклони.

— Вечерята е сервирана. Надявам се да не е прекалено рано за теб. Защото искам да сме на летището в 20:00 часа.

— Защо? Има ли проблем?

— Не, но човек никога не знае. По-добре да тръгнем веднага.

Обърна се и я поведе до покритата с бяла покривка маса. Издърпа един стол за нея.

— Лицето ти е по-румено и имаш по-здрав вид сега. Успя ли да си починеш?

— Малко. — Тя седна и разстла салфетка в скута си. — Но не можах да заспя.

— И аз не мислех, че ще можеш. — Той седна срещу нея. — Поръчах пиле и супа от гъби. Храната ще ти хареса, нали? Спомних си, че Сара често ти приготвяше тези ястия.

— Да, така е. — Тя повдигна вежди. — Но това е толкова дребно нещо и не бих и помислила, че ще си спомниш.

— Дребните предпочитания разкриват характера. — Той взе вилицата си. — Ти обичаш да тичаш в прибоя, обичаш малките кученца, честните и любящи хора, обичаш да гледаш как слънцето изгрява. Не обичаш храната да има консистенция на каша, измамните политици, жестокостта във всичките й форми и най-много от всичко мразиш да се чувстваш безпомощна.