Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

„Привлекателна е“, беше казал Хал.

Което беше слабо казано. Тя беше дяволски привлекателна — стройно и грациозно тяло, лъскава тъмнокестенява коса и огромни лешникови очи. Но не тези черти привличаха мъжете към нея. Хал беше попаднал право в целта при споменаването на дълго сдържаната й емоционална енергия. Тя никога не я напускаше. Дори когато беше отпусната, Скот усещаше емоционалната буря, която сякаш я наелектризираше. Беше… интересно. И възбуждащо. Но беше по-добре да престане да анализира как тялото му отговаря на Мегън. Не беше честно спрямо Жана. Никога нямаше да си позволи да изневери, но започваше да се чувства виновен. Да, може би щеше да е по-добре, ако направеше усилие да държи Мегън на разстояние.

Ръката й трепереше, докато отключваше вратата на джипа. Мегън си пое дълбоко дъх, преди да седне зад кормилото и да запали двигателя. Може би трябваше да изчака, докато се възстанови поне малко, преди да потегли от паркинга, но не, нямаше да го направи. Искаше да се върне у дома при Филип. Имаше нужда от спокойствието и нежността на чичо си. Все още изпитваше болка от часовете, прекарани с Долорес Ривера.

Щеше да се почувства по-добре, когато се прибереше у дома. И след няколко часа щеше да е възстановила равновесието, което беше изгубила в чакалнята на болницата. Болката, която се надигаше и ревеше вътре в нея, щеше да изчезне, щом вече не беше в присъствието на измъчената от загубата майка. С отвращение си помисли, че не се държи като възрастен и отговорен човек. Канеше се да избяга и да се скрие в дома си, да стовари чувствата си на плещите на чичо Филип. Господ й беше свидетел, често беше постъпвала така през последните години. Трябваше да се стегне и да остави чичо си да си почине.

Опря чело на кормилото и преглътна сълзите. Толкова много чувства, сурови и неовладени, я бяха обзели в тези няколко часа. Обвиненията, мъката и агонията на Долорес Ривера се смесваха с дузина други неразбираеми чувства и накрая тя не беше издържала.

Не трябваше да мисли за това. Трябваше да се обади на чичо Филип и неговият глас щеше да я успокои, да й помогне да се почувства по-добре. Не, не биваше отново да стовари всичко отгоре му. Трябваше да живее с това. И да се научи сама да го преодолява.

Изкара колата от паркинга и зави наляво при светофара.

Филип й се обади, когато колата й се вливаше в магистралата. Тя включи телефона си на режим „хендс фрий“.

— Всичко наред ли е? Не искам да звуча като прекалено загрижена майка, но знам, че дежурството ти свърши преди два часа. Ако си навън да пийнеш нещо със Скот и Жана, просто ми кажи да затворя.

Господи, колко се радваше да чуе гласа му! От момента, в който той тръгна към нея на погребението на майка й, тя усещаше чувството за принадлежност винаги, когато беше край него.

— Не, просто имах много трудна нощ. Имах няколко проблема. Ще ти разкажа, когато се прибера у дома. На път съм. А ти защо си буден? Вече минава два часът сутринта.

— Само дремех. Футболният мач свърши чак в полунощ. Спечелихме в последните четири секунди. Бях прекалено напрегнат и не можах да се отпусна.

— Ура!

— Да, дяволски си права. — Той направи пауза. — Какви проблеми имаше?

— Едно четиринайсетгодишно момче умря на масата. Не можах да го спася.

— По дяволите!

— Да. Какво ще кажеш да изпиеш чаша горещ шоколад с мен и да ми разкажеш как се разви мачът?

— Звучи добре. Ще приготвя шоколада. Колко ти остава до дома?

— На магистралата съм. Двайсет минути. — Тя смръщи вежди, защото в огледалото за обратно виждане заблестяха непоносими светлини. — Господи, ще ме заслепят! Сякаш имам опашка. Някакъв камион, мисля. Шофьорът трябва да е пиян. По това време на нощта има достатъчно място да се разминем, не може той да не го осъзнава. — Светлините изведнъж изчезнаха. — Добре, премина в лявото платно. Отървах се от него. Надявам се да… Какво, по дяволите!?

Камионът я удари отстрани. Тя трябваше да се бори, за да овладее кормилото. Беше избутана към банкета.

— Какво става, Мегън? — зазвуча в ухото й разтревоженият глас на Филип.

Нямаше време да му отговори. Камионът отново я удари. Лудо копеле! Изтикваше я към ниския мост над реката. Още един удар и джипът можеше да се претърколи и да падне във водата. Тя едва успя да го изправи, преди камионът да я удари отзад. Джипът се завъртя.

Изправи колата. Слез от моста. Щеше да има по-добър шанс, ако успееше да слезе на крайбрежната улица. Влезе в платното и натисна педала на газта.