Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Но аз се забавлявам.

— Е, работи върху това малко по-упорито. Само когато си с Нийл, бъбриш непрекъснато и си весела. Млада си. Животът минава толкова бързо, че дори не можеш да го усетиш. — Усмихна се. — А в него има толкова много хубави неща. Събиранията в училище, баловете, трайните приятелства и първата любов и всичко останало, което показват по телевизия Холмарк.

— Не.

Майка й разроши косата й.

— Хайде, покажи малко чувство. — Усмивката й изчезна, тя закрачи бързо по пътеката. — Отидоха ли си гласовете?

— Да — излъга Мегън.

Е, това не беше точно лъжа. Не бяха си отишли, но бяха само тих и постоянен рев като този на морето в далечината. Нямаше нужда да тревожи майка си, която така отчаяно желаеше те да изчезнат.

— Казах ти, че ще става все по-добре. — Хвана Мегън за ръката. — Помни какво ти казах за живота и за забавленията.

— Мамо, аз не съм… — Тя замълча, защото почувства как тялото на майка й се сковава. — Какво има?

— Нищо.

Не беше вярно. Нещо не беше наред. Виждаше изражението на майка си, а то не би могло да бъде по-красноречиво. Страх.

Погледът й проследи този на майка й до линията на боровете в подножието на хълма. Там стоеше мъж и ги наблюдаваше.

— Кой е той? Познаваш ли го?

— Може би. — Пое си дълбоко дъх. — По-добре да отида да поговоря с него. А ти се върни при каменоломната, Мегън.

Мегън поклати глава.

— Направи както ти казвам — каза майка й остро. — Това тук е моя работа. Нали знаеш пещерата от другата страна на хълма? Влез вътре и остани там, докато не дойда да те взема.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма. Изкачи хълма и се скрий в пещерата. Веднага.

Мегън все още се колебаеше.

— Чуй ме, Мегън, всичко ще е наред. Просто трябва да говоря с него и не искам това да стане пред някого другиго. — Тръгна надолу по хълма. Повиши глас: — Тръгвай!

— Добре, но ако не дойдеш след двайсет минути, ще дойда при теб. — Мегън се обърна и затича нагоре по хълма.

Нещо не беше наред. Независимо какво казваше майка й, нещо не беше наред.

Убий копелето.

Ножът на Нийл Грейди се плъзна по гърлото на мъжа и кръвта шурна. Той го отблъсна и го остави да падне на земята. Не го погледна втори път, а закрачи по пътя, после се скри сред дърветата.

Беше закъснял. Грейди изруга тихо, докато тичаше и се плъзгаше по склона към жената, лежаща в подножието му. Дали беше мъртва? Още не, но беше близо до смъртта. Много близо. Той коленичи до нея и усети сълзите в очите си.

— По дяволите, Сара.

Сара отвори бавно очи.

— Здравей, Нийл. Радвам се… че си тук. Но ти… не бива да ругаеш пред една умираща.

— Млъкни. Пази силите си. Може би мога да направя нещо за теб.

Тя поклати глава.

— Не за мен. Знаеш добре. Но Мегън… Опитах се да я скрия от него. Но той я видя. Ще я преследва.

— Не, няма. — Каза го мрачно. — Закъснях и не можах да спася теб, но с нея няма да се случи нищо лошо. Прерязах му гърлото.

— Добре. Мегън ще… Студено ми е, Нийл. Не мога още да умра. Трябва да ти кажа…

— Господи, ти си такава глупачка, Сара. Казах ти да напуснеш това място преди шест месеца. Трябваше да бягаш. Трябваше да скриеш Мегън.

— Чувствах се в безопасност. Мислех, че грешиш. Не исках отново да плаша Мегън. Така отчаяно се опитвах да й осигуря нормален живот. Не като моя. Не като твоя. — Пое си рязко въздух. — Всичко започва да става… неясно. Не очаквах да е така. Страхувам се… Можеш да ми помогнеш, нали?

Той кимна.

— Да.

— Да, така си и помислих. Мога ли да те… докосна?

— Да. — Той легна до нея и я прегърна. — Просто се отпусни, Сара.

— Не мога. Още не. Мегън. Трябва да помогнеш на Мегън.

— За Бога, ти дори не я подготви. Излъга я. Не знам дали ще мога да направя нещо за нея.

— Опитай.

— Не мога да ти обещая. Знаеш какво ще се случи, ако я изоставиш.

— Опитай — повтори тя. — Моля те, Нийл.

— Никакви обещания. — Той я погали нежно по бузата. — Ще видя какво мога да направя.

— Знам. Тя е силна, Нийл. Много по-силна от мен. Тя има шанс… Ти ще се погрижиш за нея. Ти… я харесваш. Ти харесваш… моята Мегън…

— Да. Сега стой тихо и си почивай. Не говори.

Тя мълча няколко секунди.

— Нийл, аз не съм… Пандора.

— Напротив — прошепна той. — Но сега това няма значение. Дръж се за мен. Ще ти помогна да се справиш.

— Надявах се да го направиш. — Тя се сгуши плътно в него. — Да, помогни ми…

Остави го да поеме контрола над нещата. Топлината замени студа, светлината — мрака, проблесна разум и освети света на лудостта.