Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Мегън! — Гласът на Филип.

Камионът отново беше до нея. Трябваше да успее да слезе от моста. Натисна отново педала на газта и мигновено остави камиона зад себе си. Още петнайсетина метра и щеше да е пресякла реката. Камионът я настигаше. Удари задната й врата, когато тя вече беше наближила края на моста. Джипът слезе от магистралата и заподскача по крайбрежната улица, докато тя се опитваше да го овладее. Трябваше да го спре, преди да е стигнал до реката. Натисна спирачките и колата поднесе встрани, плъзна се десетина метра и се блъсна в близкото борово дърво. Въздушните възглавници се включиха и я притиснаха към седалката. Беше безпомощна.

Видя камиона да спира на магистралата над нея и един силует да тръгва бавно към улицата. Мъжът беше висок, слаб, облечен в дънки и с каубойска шапка на главата. Нейната програма „Он стар“ й казваше, че въздушните възглавници са се включили и по този начин са информирали полицията. Но мъжът вече крачеше към нея. И тогава чу сирените.

Побързайте! По дяволите, побързайте!

Мъжът се поколеба, после се обърна и се качи обратно на моста. Само след секунда камионът потегли отново и се отдалечи.

Тя изпита такова огромно облекчение, че чак й прималя. Слава богу!

Филип пристигна на мястото след двайсет минути. Вече бяха помогнали на Мегън да излезе от смачкания джип и тя седеше на брега на реката, завита с одеяло. Той й подаде термоса.

— Горещо кафе. Реших, че кофеинът ще ти се отрази добре.

Тя кимна и отпи.

— Всъщност бих могла да пийна и нещо по-силно.

— Не бих ти предложил алкохол в такъв момент. Никога не се знае кога полицията ще реши да те провери. — Седна до нея и я загърна още по-плътно в одеялото. — Добре ли си, Мегън?

— Не, много съм ядосана. — Направи гримаса. — Дори не можах да запиша номера му. Мисля, че беше син Форд пикап, но не съм сигурна. Единственото, в което съм сигурна, е, че е опасен и трябва да бъде спрян. Здравата ме уплаши, по дяволите. Докато седях прикована в джипа и той се приближаваше към мен, се чувствах така, сякаш ме дебне Фреди от „Елм стрийт“. — Тя сви рамене. — Не знам. Може би изведнъж се беше вразумил и идваше да ми помогне. Но се зарадвах, когато се обърна и се отдалечи.

— Аз също се радвам за това. — Филип хвърли поглед на полицая, който измерваше и маркираше следите от гумите. — Не искат ли да отидеш за преглед в болницата?

— Искат, но аз няма да го направя. Нищо ми няма, освен няколко натъртени ребра. Искам да се прибера у дома. — Поклати уморено глава. — Нощта наистина беше ужасна!

Той кимна и се изправи.

— Да видим какво мога да направя. Изпий си кафето и остави другото на мен. — Тръгна към сержанта, който раздаваше заповедите.

Мегън изпита прилив на обич и нежност, докато го гледаше. Беше така лесно да остави всичко в ръцете на чичо Филип. Той не създаваше впечатление за извънредна интелигентност или кой знае какви способности, но тя никога не беше попадала в ситуация, с която той да не можеше да се справи. Дори сега, смален до тези огромни мъжаги полицаите, той тихо и ненатрапчиво доминираше. Беше в началото на шейсетте, слаб и с крехки кости, с високо чело и огромни сини очи, спокоен и уверен. Хората инстинктивно отговаряха на поведението му. Майка й дори не беше споменавала, че има чичо, може би защото той беше само наполовина брат на Сара и двамата се бяха разделили, когато тя е била още в тийнейджърските си години. Но от момента, в който Филип беше дошъл в Миртъл Бийч, за да й стане настойник, след като майка й беше починала вследствие на инфаркт, Мегън беше разбрала, че нищо не може да й се случи, докато Филип Блеър е до нея.

Непреодолимият чар на Филип отново си казваше думата.

Видя как сержантът се поколеба, после сви рамене и се отдалечи.

— Благодаря ви, сержант. — Филип й намигна, преди да тръгне към нея. — Любезният полицай повярва, че една лекарка може сама да прецени състоянието си. И сега ти не трябва да ме разочароваш, ако изведнъж припаднеш. — Помогна й да се изправи на крака. — Помоли да се отбием в полицейското управление и да попълним докладите сега или утре. И се надява да си спомниш нещо повече.

— И аз. — Тя се облегна на Филип и двамата изкачиха малкия хълм към колата. Господи, колко беше уморена! Едва успяваше да постави единия си крак пред другия. — Но не мисля, че ще успея.

— Горещ душ и веднага в леглото — каза Филип. — Аз ще се погрижа за всичко. Имай ми доверие.

Да, можеше и щеше да се довери на Филип. Напоследък отчаяно се опитваше да не му е в тежест. Вече не беше дете. Но тази нощ може би щеше да е добре да приеме утехата и силата, които винаги бяха на нейно разположение…